„Щом един торбалан може да се изкатери по тези греди в тъмното — помисли Ейвран, — значи и аз мога.“
Отиде до най-близката греда и се закатери нагоре.
Изненада се колко е трудно. И опасно. Оси бяха свили гнезда в някои от гредите, а гъстите паяжини бяха навсякъде. Грубо издяланите греди дращеха ръцете й.
Уплаши се, че може да я ужили някоя оса или да я ухапе паяк.
Или още по-лошо — да се изтърве и да падне.
След по-малко от минута се изкатери на трийсет стъпки, чак при гълъбите.
Тук не стигаше никаква звездна светлина. В пълния мрак тя се почувства в безопасност.
— Пролет — прошепна Ейвран. — Ела при мен.
Зелената жена остана свита на пода, като котка, готова за скок. Дори да беше разбрала молбата на Ейвран, не го показа с нищо. По-скоро сякаш се канеше да напада — и това уплаши Ейвран.
Колко ли силна беше? Беше паднала от небето, без да се пребие… макар че й беше потекла кръв.
Ако срещнеше някой от Непобедимите на Радж Атън, дали щеше да има шанс срещу него? А ако срещнеше няколко Непобедими?
Зелената жена можеше да е силна, но не беше обучен воин с дарове на метаболизъм.
Един по-бърз противник щеше да я убие за секунди.
— Моля те, Пролет! — прошепна Ейвран. — Ела и се скрий.
Но Пролет остана долу, настръхнала.
— Кръв, да — изръмжа тя свирепо.
Гладът на зелената жена напълни устата й със слюнка. Вчера заранта й се беше приискало да вкуси кръв — когато видя трупа на убиеца на склона. Сега морковите и пащърнакът я бяха заситили донякъде, но Ейвран се сети с копнеж за онзи мъртъв войник. Надяваше се, че зелената ще може да убие някой като него.
„Не, не искам — каза си Ейвран. — Не искам кръв.“
— Пролет, качи се тук веднага! — прошепна тя високо.
И в същия миг чу звук, който я смрази. Извън сградата се разнесе съскане, сухо бръмчене и тракане, по-дълбоко от звука на нападаща гърмяща змия, звук, който беше чувала само веднъж — звука, който издава хала през хитиновите цепки под корема си. При цитаделата Хейбърд Ейвран бе прелетяла ниско над връхлитащите хали. Беше чула десетки хиляди от тях да издават този съскащ гърмеж наведнъж.
Сега чу само една — издишаше бавно, точно отвън, зад вратата.
„Сигурно ме е преследвала чак от цитаделата Хейбърд!“ — помисли ужасена Ейвран. Но не, не беше възможно. Нали бе летяла на Кожоврат. Дори халите не биха могли да я проследят. Тази тук сигурно беше нещо като съгледвач.
Беше чувала, че халите често изпращат напред свои съгледвачи. Знаеше също, че предпочитат да хващат плячка в топли, душни нощи, когато времето най-много прилича на условията в техните леговища дълбоко в Долния свят. А тази нощ беше влажна и прохладна, изобщо не беше време за хали.
Чувала беше също, че халите дебнат жертвите си по звука, по мириса и по движението. Ако останеше тук, на мертеците, без да проговаря и да се движи, можеше и да оцелее.
Искаше да предупреди зелената жена, но не посмя дори да прошепне.
Халата отвън изсъска. Зелената жена вдигна глава и изрева от радост; после скочи и се втурна да я пресрещне.
Халата връхлетя през огромните разтворени врати.
Извисяваше се на цели двайсет стъпки — беше толкова огромна, че Ейвран можеше да скочи на гърба й, без да пострада.
Грамадната й кожеста глава беше с големина на фургон, устата й бе пълна с няколко редици остри кристални зъби. Халите нямаха нито очи, нито уши или нос, но по главата на съществото се гърчеха многобройни пипала, като змийчета. Руни на сила бяха дамгосани по главата й — на челото и на колони покрай кожестата й горна устна. Руните блестяха сребърни в тъмното, сияеха със собствена призрачна светлина.
Четирите дълги крака на халата бяха тъмни и тънки, и сияеха като излъскана кост. Огромните й ръце бяха трипръсти и с грамадни нокти, всеки от които беше извит като кивар на южняшки убиец, и също толкова дълъг.
Носеше оръжие — огромен меч от кристал, издялан сякаш от кост на хала. Дебелото острие беше леко изкривено и три пъти по-дълго от човешки ръст.
Халата засъска и размаха оръжието над главата си, сякаш искаше да посече с него отгоре зелената жена, но острието се заби дълбоко в една греда само на няколко стъпки встрани от Ейвран.