Зелената жена нададе вик и се втурна срещу халата.
Ейвран неволно извика:
— Пролет, спри!
Но зелената жена не спря. Само надраска руна във въздуха с две бързи движения на ръката си и се засили.
И цапардоса халата в устата. Ефектът беше смайващ: чу се трясък като от мълния и под плътта на чудовището се пръснаха кристални кости.
Ейвран ахна. Нищо не би могло да направи това. Никакъв боен чук или боздуган — дори да беше в ръцете на воин с двайсет дара на мускул — нямаше да може да нанесе на една хала толкова страховит удар.
Но Ейвран го видя съвсем ясно на звездната светлина. Халата изсъска от болка и се опита да се дръпне, но почти не можа да помръдне.
Зелената жена скочи към нея и отново стовари юмрука си върху главата й. Звукът от удара отекна под тавана.
Халата потръпна и се свлече безжизнено на пода.
Зелената жена скочи отгоре й, натика тънката си ръка дълбоко в главата на чудовището и изтръгна къс от мозъка му.
От раните на звяра потече белезникава течност.
Казваха, че халите нямат собствена миризма, а само се стараят да уподобят миризмите на нещата около себе си.
Но докато Ейвран стоеше ужасена горе на гредите, разбра, че зелената жена беше надушила чудовището.
В затвореното помещение вонята на белезникавия ихор, течащ в жилите на чудовищното насекомо, беше задушаваща и сега и самата тя я подуши — тежка и сладникава. От толкова дни не се беше хранила. Дори храната, която бе опитала, не я насити и си беше помислила, че жадува за прясна и сочна мръвка.
Но сега устата й се напълни със слюнка, сякаш беше някое умиращо от глад същество, от седмици не виждало къшей хляб.
Вече разбираше какво й е нужно, за какво жадува.
Смъкна се на пода. Беше възбудена. Настръхна от ужас, но мирисът от кръвта на халата беше толкова възбуждащ, че тя разбираше, че не може да устои — нито сега, нито никога вече.
Хали. Имаше нужда да яде хали. Но за разлика от зелената жена, Ейвран не можеше да си убие сама.
Втурна се към трупа.
„Грозен избавител, Светъл разрушител“, беше се нарекла зелената жена. Ейвран вече знаеше какво е създадена да унищожава.
И макар и смътно разбра нещо повече за собственото си предопределение. Кръвта на зелената жена течеше в жилите й и двете се бяха превърнали в едно.
Не можа да потисне импулса да се качи върху мъртвото чудовище, заби дълбоко ръцете си и жадно заяде от сладкия мозък, топъл и сочен в кристалния череп на халата.
— Ммм… ммм — ръмжеше доволно зелената жена. — Кръв, да.
— Кръв, да — съгласи се Ейвран и натъпка устата си с топла плът.
Знаеше малко от древните сказания за хали. Знаеше, че когато умрат, родствениците им ги поглъщат. Така те поемаха в себе си магическото знание на халата и нейната сила и най-старите от тях, онези, които са се хранили с плътта на по-младите, ставаха най-могъщи… най-могъщите магьосници, най-силните воини.
Най-после Ейвран беше намерила храна, която да я засити, и от това кръвта затече буйно в жилите й. Още докато се насищаше със сладкото месо, усещаше, че тялото й откликва.
„Това е невъзможно — повтаряше си Ейвран. — Хората не стават по-силни от ядене на хали. Може само да им прилошее, ако ядат месо от хала. Аз не съм хала.“
Но се тъпчеше и благодареше на земните сили за този дар.
Жертви в мрака
Наблюдателят наду рога, за да призове войските на Габорн да се подготвят за тръгване, и Мирима изпита безпокойство. Гореше от нетърпение да тръгне към Карис. Среднощната езда щеше да е възбуждаща, а и тя се радваше, че вече ще трябва да носи със себе си само две кутрета, а не четири.
Оседла коня си и се залови с коня на Йоме. Палетата бяха около нея, в конюшнята, тичаха насам-натам, душеха из яслите и се дърпаха за опашките.
Тъкмо беше поставила чула на коня на Йоме, когато влезе Джюрийм.
— Не си правете труда — каза й той с грубия си тайфански акцент. — Нейно величество благоволява да не пътува тази нощ. Ще изчака до утре.
— До съмване? — възкликна Мирима. Така щяха да прахосат цели шест часа.
— По-късно — отвърна Джюрийм. — Сутринта смята да се нахрани, а след това да си вземе даровете от кутретата. Не иска да носи кученцата си в боя, а конят й е достатъчно бърз, за да догони войската.
Мирима и Йоме си бяха избрали палетата по едно и също време. Ако Йоме беше права, Мирима също можеше да вземе даровете от последните си две палета на заранта. Наистина щеше да е по-добре да ги вземе преди да тръгне на път. Йоме нямаше да може да пътува до Флийдс с четири палета — всички в Роуфхейвън щяха да я набедят, че е Вълча господарка.