Мирима не искаше да чака. Това чакане заради Йоме вчера едва не й струваше живота.
Но и не можеше и да тръгне без Йоме. Кралицата имаше нужда от жена, която да я придружава, и Йоме мислеше за нея като за своята Дева на честта, макар че Мирима се надяваше да се окаже нещо повече.
— Е, добре — каза Мирима и се закле наум, че няма да си прахоса нощта. Можеше поне да си вземе лъка и да се поупражнява още малко.
Тя го взе, грабна двете кутрета с една ръка и се запъти към вратата на конюшнята — и тъкмо тогава влезе Габорн.
Тя го подуши преди да го е видяла, и това, което помириса, беше най-ужасна смърт, воня, от която й се дощя да завие и да повърне.
Миризмата сякаш се протегна от едната стена до другата, смъртна воня, която като че ли я стисна за гърлото. Притъмня й пред очите и едва не изгуби свяст.
Мирима пусна палетата и лъка и извика стъписана:
— Чиба!
Кученцата заскимтяха от страх, избягаха в една празна ясла и започнаха да лаят и да вият.
Мирима се свлече на пода, сви се на кълбо и покри главата си с ръце. Всеки мускул по тялото й сякаш се сви от болка.
— Назад, господарю! — изплака тя. — Моля ви, назад!
Но Габорн стоеше на прага, на по-малко от четиридесет стъпки от нея, и я гледаше разтревожено.
— Какво? — попита той. — Какво съм направил? Зле ли ти е?
— Моля ви! — проплака Мирима и се заозърта къде да се скрие. Но конюшнята не беше обикновена. Тук се гледаха подсилени коне, всеки от тях се пазеше зорко и единственият изход беше през вратата, на която стоеше Габорн. — Отдръпнете се! Носите миризма на смърт!
Габорн я изгледа продължително, после се усмихна.
— А, вече си Вълча господарка?
Мирима само кимна. Не можеше да проговори. Габорн бръкна в джоба си и извади едно-единствено заострено тъмнозелено листо.
— Това е тайна, нищо повече. Намерих я да расте на улицата.
Миризмата се усили петдесетократно, след като той протегна листото към нея, и ужасът, който предизвика у Мирима, беше като нажежено желязо, забито в корема й. Тя изплака, обърна лице към стената и затрепера.
— Моля ви, милорд. Моля ви… — Виждаше листото и знаеше, че силите на Габорн като Земен крал усилват многократно обичайните му свойства. Разбираше, че точно този единствен лист е източникът на ужаса, който я бе обладал.
Но след като бе взела дара на мирис от куче, съзнаването не можеше да помогне. Неописуемият ужас, който събуждаше тази миризма, бе неподвластен на разумно обяснение.
Габорн се отдръпна от прага. След като се махна, тя награби скимтящите кутрета и изхвърча през вратата.
Видя го от другата страна на улицата — пускаше ужасното листо на земята.
— Надявах се, че ще ми помогне да отблъсна Радж Атън и неговите убийци — каза й той. — Съжалявам, че не съобразих как може да подейства на теб или на херцог Гроувърман.
— Боя се, че вече ще ви пази от мен… и от жена ви.
Габорн кимна.
— Благодаря за предупреждението. Ще хвърля тази дреха и ще се измия с отвара от магданоз, тъй че при следващата ни среща да не съм чак толкова непоносим.
— Голяма чест ми оказвате, ваше величество — отвърна Мирима, спомнила си най-после дворцовата учтивост.
— Всичко си има цена — каза Габорн. — Дано даровете ви служат добре.
Мирима се съвзе достатъчно и вече не трепереше. Отиде на зелената морава зад Голямата зала на херцога. Беше устроена за учебно стрелбище.
Пусна кученцата и те се заиграха в тревата.
От северната страна беше издигнат стръмен насип и по него бяха наредени сламени чучела.
Мирима измери осемдесет крачки и огледа чучелата. Имаше само три затъпени стрели за упражнения. Останалите бяха за истински бой.
Изпъна разсеяно лъка си. Беше го купила само преди два дни. Харесваше й твърдото дърво, силата му. Не беше крехък лък от бряст или ясен. Беше си истински боен лък, направен от тисово дърво, и сър Хосуел я бе уверил, че притежава подходящото съотношение на здравина и гъвкавост. Беше с повече от педя по-дълъг от самата нея и се изпъваше трудно.