С корем, пълен с мозъка на халата, и все още със замъглен ум, Ейвран започна да осъзнава опасното положение, в което се беше озовала.
— Трябва да се махаме оттук — каза тя на зелената жена, след като се смъкна от главата на халата. — Идва зла магесница. Може вече да сме закъснели.
Изпълзя настрана от мъртвата хала и започна да се подготвя за бягството си на север.
Опита се отчаяно да си направи изводи от онова, което бе видяла в сънищата си. Халите не можеха да „виждат“ надалече с усета си за енергийни полета — границата на сетивата им стигаше до четвърт миля. Близките неща можеха да бъдат различени с големи подробности, но предмети на повече от сто разкрача често бяха замъглени и смътно различими.
Докато се намираше пред съгледвачите им, щеше да е в безопасност. Но халите имаха превъзходно обоняние.
А зелената жена беше убила хала мечоноска, която скоро щеше да бъде последвана от безбройна чет. Халите щяха да уловят миризмата на Ейвран и щяха да тръгнат по дирята й.
Трябваше да избяга… бързо. Ех, да имаше подсилен кон!
Но нямаше подсилен кон.
„Земния крал би могъл да ни защити“ — помисли тя.
Затвори очи и разгледа картата, която пазеше в сърцето си. Смарагдовият пламък се приближаваше, беше изминал близо двеста мили. Но Земния крал все още беше далече, в южен Хиърдън.
При скоростта, с която се приближаваше, нямаше да успее да стигне тук преди полунощ или чак на следващия ден. Ейвран нямаше толкова време.
Една хала беше два пъти по-висока от най-големия кон. Беше виждала с очите си колко бързо бягат халите.
Тя погледна чудовището, лежащо безжизнено в тъмното.
Беше изпуснало миризмите си от задния си отвор, оставяйки по този начин диря, по която да го последват другите. И бе изпитало смъртен ужас, когато ръката на зелената жена разби черепа му. Ейвран надушваше чесновата миризма, оставена от халата преди да издъхне.
Тя се втурна към задницата на трупа. Човешкият нос не беше толкова чувствителен като пипалата на една хала, но все пак тя подуши изпуснатия от халата секрет и вонята я удари не като мирис, а сякаш извика в ума й: „Тук има смърт! Пази се! Пази се!“
Зелената жена пристъпи до Ейвран и също подуши. Отдръпна се, нададе безсловесен вик и замаха с ръце. Също като Ейвран, след като беше яла от мозъка на халата, и тя реагираше на миризмата все едно, че е хала — с неистов ужас.
В небето се трупаха облаци. Ейвран се огледа и видя една дълга тояга. Взе я и я натика в задния отвор на чудовището, та предупредителната миризма на мъртвия звяр да полепне по нея.
— Хайде, Пролет. Да тръгваме.
Но зелената помириса миризмата на смърт по тоягата и се дръпна. Огледа се уплашено за някое място, където да се скрие, и вдигна ръце пред лицето си. За миг Ейвран се уплаши, че Пролет може да побегне.
Уплаши се, че ако избяга, халите могат да я проследят и убият. Пролет беше успяла да убие една хала, но с десетки едва ли щеше да се справи. И със сигурност нямаше да се справи със злата магесница.
— Пролет! — извика Ейвран. Но зелената жена изобщо не я послуша. Размаха ръце като обезумяла и хукна по улиците на селото между изгърбилите се като главанаци къщи.
Ейвран се опита да задържи вниманието й по единствения начин, който й беше известен.
— Грозен избавител, Светъл разрушител, при мен!
Ефектът беше поразителен. Все едно че Пролет беше вързана с някаква невидима нишка. Когато Ейвран изрече това, тя рязко спря, обърна се и я погледна отчаяно. Бавно започна да се връща.
— Добре — каза Ейвран. — Сега съм твоята господарка. Върви с мен и кротко, за да не привлечем други хали.
Пролет увеси нос, но покорно тръгна след нея.
Затичаха по пътя на север. Нощта беше хладна и вятърът духаше бясно между орехите. Над тях летяха кафяви листа, а високо горе препускаха облаци, понесли миризмата на дъжд.
Ейвран си помисли, че ще може да тича така не повече от няколко минути. Откакто беше паднала Синята кула, се бе почувствала изнемощяла.
Но за нейна изненада топлата плът на халата, напълнила корема й, я изпълни с неочаквана енергия. Изведнъж се почувства по-силна — макар и не толкова силна, че да счупи човешки череп с един удар или нещо подобно. Не беше същото като да си взел дар на мускул. Чувстваше се просто… по-жива и изпълнена с енергия.
Месото на халата по някакъв странен начин бе съживило и ободрило цялото й тяло.