Зелената жена закашля задавено и заплака като дете. После повърна кална вода. Ейвран й помогна да излезе на стръмния бряг и се огледа.
Беше загубила тоягата си. Въпреки че водата течеше бавно, ги беше отнесла на четвърт миля надолу. Тоягата й трябваше, за да плаши с нея халите, но нямаше да може да я намери в тъмното.
Надигна се уморено. Прецени, че все още са на осем мили от Карис.
Вятърът духаше силно и облаците толкова се бяха сгъстили, че не се виждаше почти нищо. Дъждът запердаши на едри капки. Невъзможно беше да намери тоягата си.
„Ако имам късмет, може да светне някоя мълния“ — помисли Ейвран. Всички знаеха, че халите се плашат от мълнии, макар че никой не знаеше защо. Но Ейвран беше яла мозък от хала и вече знаеше тайните им. Сега го разбра: мълнията не толкова ги плашеше, колкото ги заслепяваше и им причиняваше болка. Да са близо до мълния за тях беше все едно да гледат в слънцето.
„Аз съм единственият човек на света, който знае това“ — помисли Ейвран. Беше извършила нещо нечувано: яла беше мозък на хала, придобила бе нейните спомени все едно, че самата тя се бе превърнала в хала.
Но за нещастие, макар да валеше силен дъжд, от гръмотевици нямаше и помен.
След толкова часове непрестанен бяг, Ейвран се затътри уморено. Пролет я следваше тромаво. Час преди съмване тя чу някакъв странен звук в далечината откъм Карис, странен стон, който сякаш разтърси земята. Малко по-късно птиците по ливадите се разбудиха и зацвърчаха. Стори й се странно, че издават толкова радостни звуци в такъв окаян ден.
Призори Ейвран видя един горист хълм от северната страна на пътя и реши да изиграе ролята на лисицата.
Сви се във високата папрат в сянката на един огромен бор и зачака изгрева. Смяташе, че от това място ще може да види гигантските хали от няколко мили, ако не са изгубили дирята й.
Пролет легна до нея, загърната в наметалото от меча кожа. Ейвран повдигна наметалото, за да може да се пъхне под него. Все още беше влажно, но тя се сви до гърдите на зелената жена и се стопли.
Студен вятър в Карис
Вятърът бе променил посоката си преди съмване, носеше се от североизток и ставаше хапливо студен. С мъглата отдолу и ниско носещите се облаци, с приближаването на утрото ставаше по-тъмно, вместо да просветлее.
Най-големият източник на светлина идваше от огнетъкачите на Радж Атън, които бяха изтласкали мъглата до края на изкуствената връзка с брега. Радж Атън стоеше между тези стълбове светлина и се взираше към мъжете по стената. Зад гърба му ръмжаха главанаци, бойни псета и Непобедими.
— Ако искаш битка, излез срещу нас! — храбро го призова херцог Палдейн. — Но ако се надяваш да намериш убежище в Карис, надеждата ти е напразна. Няма да се предадем!
Мъжете около Роланд надигнаха оръжия и заудряха с мечове по щитовете си.
Радж Атън огледа бавно стената и погледът му се спря на Роланд. Роланд се опита да извърне очи, но не можа. Непоклатимата увереност на Радж Атън го покоси. За пръв път в живота си Роланд осъзна колко слабо и жалко същество е всъщност. Един по един бранителите по стената спряха да блъскат с мечове по щитовете си.
— Храбри чувства — извика Радж Атън на Палдейн. От предутринната мъгла долу се чу тънкият зов на индопалски рогове и тежкият тътен на барабани. Един от гигантите зад гърба на Вълчия господар се извърна и погледна на юг, а бойните коне затропаха нервно с копита.
— Свирят отбой — промълви удивено барон Пол. Някъде долу в тази гъста мъгла, може би на пет мили от стените на града, войските на Радж Атън бягаха. Дали бяха дошли свободните рицари? Или воини от Дворовете на прилива?
Обзет от сляпа надежда, някой на стената извика:
— Идва Земния крал! Това ги е уплашило!
От мъглата изфучаха три тъмни същества и изплющяха с криле покрай ушите на Роланд. Отначало той ги взе за прилепи. Но бяха твърде малки и се гърчеха във въздуха като самата оживяла болка, и той осъзна, че са грий, твари от Долния свят, рядко виждани над земята.
— Иди си! — извика Палдейн на Радж Атън. — Тук убежище няма да намериш! Стрелци!
Радж Атън вдигна ръка към стрелците, заповядвайки им без думи да забавят изпълнението на дадената им команда. Останалите коне тропаха с копита и въртяха глави от страх, но неговият сив жребец стоеше съвършено спокоен.
— Не Земния крал идва от юг — заяви Радж Атън достатъчно високо, за да го чуе всеки мъж по стената. Думите му сякаш пронизаха подсъзнанието на Роланд, пронизаха го като острие на нож и събудиха дълбоко скрития в естеството му древен страх. — Нито идва спасението ви под формата на подкрепления. Херцог Палдейн знае какво иде от юг — вестоносците му преминаха през нашите редици. Хали изригват от Долния свят, десетки и десетки хиляди. Ще са тук до час.