Сърцето на Роланд заблъска в гърдите му, устата му пресъхна. Хали! От хиляда и шестстотин години хора и хали не бяха се срещали в решително сражение на повърхността на земята. Беше чувал истории за хора, живеещи по границите на Алкаир, убити от халите или завлечени в техните леговища живи, за да бъдат изядени.
Но в живата памет на хората хали не бяха нападали с цялата си мощ нито един замък… преди да съкрушат цитаделата Хейбърд.
Роланд беше два пъти по-готов да се бие срещу сганта на Радж Атън, отколкото с орда хали. В края на краищата един щастлив удар можеше да порази и най-подсиления воин, но една хала беше по-висока и от слон. Никой селяк с нащърбения си меч не можеше дори да прониже кожата й.
Мъглата продължаваше да скрива всичко около замъка Карис. Някъде отдалече Роланд започна да чува зловещо усилващ се съсък, като приближаваща приливна вълна към пясъчния бряг. Стените на замъка започнаха да потръпват.
— Вие нямате подсилени бойци, които да бранят тази скала срещу халите — каза Радж Атън. — Но аз имам.
— Коленичете пред мен! — призова Радж Атън. — Коленичете пред своя владетел и господар. Отворете портите! Коленичете пред мен и аз ще ви защитя!
Без да помисли, без дори да го е пожелал, Роланд неволно коленичи. Командата беше толкова убедителна, че нищо друго не можеше да направи. Всъщност нямаше и желание да направи нещо друго.
Мъжете наоколо нададоха възторжени викове. Мнозина извадиха оръжия и ги размахаха във въздуха, предлагайки на Радж Атън вярната си служба.
Сърцето на Роланд заби силно. Херцог Палдейн стоеше предизвикателно на бойниците, стиснал дръжката на меча си — дребен човек, жалък в своето безсилие. Изглежда, само той бе готов да се противопостави на Радж Атън, докато всички останали бяха готови да го понесат на ръце.
„Не разбира ли, глупакът му с глупак, че Радж Атън е прав? — зачуди се Роланд. — Без Вълчия господар всички сме мъртви.“
След това подвижният мост се спусна.
Обкръжен от възторжените възгласи, Радж Атън влезе победоносно в Карис и започна да раздава гръмки заповеди:
— Осигурете насипа. Махнете тази мъгла, за да видим какво стои насреща ни.
Огнетъкачите му се разтичаха и зарисуваха с ръце руни във въздуха, в края на изкуствения провлак.
Гъстата мъгла около тях бързо се слегна и се отдръпна, така че след секунди главанаците, навлизащи в Карис, газеха до кръста в нея. Мъжете на бойните коне едва показваха глави над мъглата.
Няколко мили по-назад се чуваха мъжки викове и цвилене на уплашени коне. Войските на Радж Атън препускаха в бесен галоп към Карис, за да намерят убежище.
В същото време над полята се разнесе друг звук — съсък на въздуха, излизащ изпод коремите на чудовищата, смесен с трясъка на дебелите им бойни кристални прътове по камъните и с грохота на стъпките им.
Идваха хали и войските на Радж Атън прииждаха към замъка, за да се престроят и да им се опълчат. Прииждаха в дълги колони, мрачни и уморени от дългата езда рицари, яхнали гордите си жребци. Ред след ред пиконосци. Бойни викове прогърмяха над тропота на копитата и дрънченето на броните.
Роланд погледна над бойниците. Макар огнетъкачите да бяха започнали да изтласкват мъглата, това не беше нещо, което може да се свърши за миг. В ранното утро, при влажната земя наоколо, мъглата се бе разпростряла гъста и непрогледна на мили околовръст.
Взираше се и чакаше със свит от ужас стомах. По челото му капеше студен тежък дъжд. Дрехите му бяха прогизнали. Мъжете около него се присвиваха под пелерините си и се прикриваха с щитовете си, сякаш дъждовните капки бяха град от сеещи смърт стрели. Но малкият щит, който бе получил Роланд, едва покриваше главата му. Едва предпазваше врата му от дъжда.
Над главата му захвърчаха още грий, сякаш хвърляни с прашка — стотици. При магическата мъгла отдолу и гъстите облаци отгоре всичко изглеждаше странно и непривично. Чайки, врани и гълъби плющяха с криле по бойниците, обезпокоени от настъпилото вълнение и объркани между ниските облаци и мъглата под тях.
След като възбудата на мига позаглъхна и Гласът на Радж Атън стана сякаш по-смътен, Роланд усети, че се е разтреперил.