Изведнъж осъзна, като пробудил се от сън, че е изменил на клетвата си, че е позволил Радж Атън да вземе града без бой.
— И сега какво? — обърна се той към барон Пол. — Ами ако дойде Земния крал? Ще бъдем ли принудени да се бием с него?
— Така мисля — отвърна баронът, обърна се и се изплю в мъглата под стената. Спокойствието му показваше, че вече е стигнал до това заключение и то не го притеснява особено.
— Аз няма да направя това — изръмжа Роланд. — Няма да се бия срещу Земния крал.
— Ще направиш каквото ти заповядат — каза барон Пол. — Като те натиснат да положиш клетвата, ще станеш човек на Радж Атън.
Така си беше. След като Радж Атън си осигуреше замъка, щеше да остави на тукашните войници избора: или ми се заклеваш във вярност, или умираш.
— Аз съм поданик на Ордън. Няма да престъпя клетвата си! — заяви Роланд. — Няма да извадя меч срещу собствения си крал.
— Само че въпросът ще е или клетвата, или животът! — отвърна прагматично барон Пол. — Повярвай ми, един умник ще се закълне бързо — и също толкова бързо ще измени на клетвата си.
— Никога не съм претендирал, че съм умник. — Беше си самата истина. Роланд не можеше да чете, не можеше да се оправя и със сметките. Никога не беше намирал отговор в дрязгите със свадливата си жена. И на всичко отгоре едва беше успял да се добере до Карис през мъглата.
Но винаги оставаше верен на думата си.
— Слушай — каза му ядосано барон Пол. — Дай я тая клетва на Радж Атън. Но като дойде Земния крал, никой не е казал, че си длъжен да се биеш яростно. Като дойдат войските му под стената, можеш да поръмжиш и да поразмахаш враждебно меча, и да им извикаш да си таковат таковата. Не си длъжен да лееш кръв!
— Радж Атън да си такова таковата — отвърна Роланд и стисна меча.
Но когато воините на Радж Атън започнаха да се качват по стените, не посмя да го извади.
Само се сви при бойниците и за кой ли път съжали, че бе дал наметалото от меча кожа на зелената жена. Студът сега му се струваше по-лют, отколкото беше през нощта. Пронизваше го чак до сърцето и той бе изтръпнал и замаян.
След половин час войските на Радж Атън все още не бяха влезли в замъка до последния човек, но огнетъкачите му бяха нарисували във въздуха мистичните си руни на широк кръг в края на насипа. Символите висяха пред гъстата мъгла като картини. След това огнетъкачите започнаха да ги избутват и огнените руни се разсипаха. Мъглата започна да отстъпва със скоростта на бягащ човек, като отвори малък прозорец към сушата.
Звукът на приближаващите се хали се усилваше — глух тътен на тежки, влачещи се по земята коруби, надигащ се като приближаваща се гръмотевична буря.
Под прикритието на мъглата халите прииждаха около Карис от всички страни.
На две мили от стените на замъка прозвучаха бойни рогове. Коне зацвилиха в паника и Роланд чу тропота на копитата им — първо на юг, после на запад, а след това бясно възвиха на север.
Мъжете по стените завикаха:
— Изгубиха се! Отвън се изгубиха хора! Отрязани са.
Роланд ги съжали. Знаеше колко влудяваща е тази мъгла, колко лесно човек може да се изгуби в нея.
Огнетъкачите тъкмо бяха започнали да я разсейват и той зачака със затаен дъх, загледан как тя постепенно се отдръпва, разкривайки зелените поля, варосаните бели селски къщи със сламени покриви, зеленчуковите градини, купите сено и ябълковите градини и малките изкуствени канали около Карис. Една патица до някакъв кладенец погледна нагоре и изпляска с криле от радост, че отново може да поздрави светлината.
Пейзажът бе толкова зашеметяващо красив, че на Роланд му се стори още по-страшно да стои тук, под сеещия ситна мъгла дъжд, и да се напряга да чуе шума на битката.
По стените на замъка засвириха рогове, за да ги чуят изгубилите се в проклетата мъгла бойци на Индопал и да се спасят, ако могат.
Войските отвън препуснаха към замъка. Роланд чуваше трясъка на броня, щом поредният рицар паднеше от спъналото се в непрогледната мъгла животно.
А после от мъглата се появиха и първите бойци, на половин миля от Карис.
Не бяха от страховитите подсилени воини. Бяха прости стрелци с рогови лъкове, облечени в бели бурнуси и с къси кожени ризници; пехотинци с широки бронзови шлемове и само с по един дълъг нож за защита; млади щитоносци, свикнали повече да почистват броня, отколкото да я носят.