Накратко казано, това беше ариергардът, утайката на армията на Радж Атън, всички обикновени поддържащи части на Индопал, дошли да държат Карис в случай, че бъде завзет. Повечето бяха пешаци.
Само предводителите им яздеха коне и щом видяха замъка, препуснаха в паника, като оставиха пешаците на собствената им съдба.
Пешаците се развикаха и също побягнаха към замъка. Тътенът на прииждащите в мъглата хали се усилваше.
Въздухът се изпълни с миризма на прах и кръв, чуха се ужасени викове и макар Роланд все още да не беше видял хала, разбра, че там, в мъглата, мъжете се сражават на живот и смърт.
Навсякъде по стените на замъка кънтяха рогове. Войниците по бойниците викаха, за да окуражат онези долу. Бойците на Индопал — може би около двайсет хилядна чет — тичаха с все сила към Карис.
И тогава се появиха халите.
Едно от чудовищата изфуча от мъглата, оставяйки след себе си пушлива диря, сякаш се беше подпалило. Роланд с ужас се втренчи в него.
Не приличаше на нито едно същество от Горния свят. По ранг беше оръженоска, воин с бляскави, страховити руни, отличаващи го като магесник.
Халата тичаше на четири крака и грамадните й предни лапи оставаха свободни, за да носи оръжието си. На вид чудовището можеше най-добре да се оприличи на огромен рак. Дебелата коруба приличаше на сив гранит.
Главата на чудовището беше невероятно голяма, колкото цял фургон, издължена, с няколко реда размахващи се пипала на тила и под долната челюст. Зъбите му блестяха като кварц. Чудовището нямаше нито очи, нито уши или ноздри.
Освен шума от дишането не издаваше никакъв звук. Просто тичаше между бягащите в паника войници, три пъти по-бързо и от най-бързия обикновен боец. Летеше покрай тях като овчарско куче, втурнало се да изпревари стадото, сякаш изобщо не се кани да убива, а просто иска да ги надбяга.
Но благоразумно спря на прилично разстояние от замъка, когато застигна първите редици на бягащите, и се захвана за работа.
В лапите си държеше „славен чук“ — черна стомана с шестстотинфунтова глава. Наричаше се „славен чук“, защото „удари ли човек, прави го на славна пихтия“.
Първият замах на славния чук помете ниско над земята, без да я докосва, като косач. Ударът тръшна няколко души и Роланд видя как пет-шест тела отхвърчаха във въздуха. Главата на един нещастник отхвръкна и пльосна в езеро на стотина крачки от мястото на битката.
Неколцина от бягащите извадиха оръжия и се опитаха с бой да си пробият път покрай чудовището. Други побягнаха в паника или потърсиха убежище в околните къщи и под храсталаците.
Чукът на чудовището се вдигаше и падаше толкова бързо, с такава смайваща сигурност, че Роланд едва можеше да го следи. За толкова огромен звяр халата се движеше невероятно гъвкаво. След десет секунди по полето лежаха мъртви петдесетина войници, а чудовището едва беше започнало да си върши работата.
Роланд не можеше да си поеме дъх. Сърцето му биеше толкова бясно, че се уплаши да не го помислят за страхливец. Извърна се да види как реагират другите. Момъкът до него беше пребледнял от ужас, но бе стиснал упорито челюсти. Роланд реши, че момчето се държи съвсем добре, докато не видя пикнята, стичаща се от десния му крачол.
Откъм барбиканите се носеше непрестанното „тън-н-к“, „тън-н-к“ на балистите. Огромните стрели бяха направени от по трийсет фунта стомана. Първите два изстрела изхвърчаха встрани от целта и пометоха няколко бягащи войници. Последва трясък на лостове и звън на вериги — зареждаха за нов залп.
Мерачът извика:
— Задръж, докато халата не влезе в обхвата!
Долу вече бяха загинали стотина души и хората по стената започнаха да викат:
— Вижте! Вижте!
От мъглата прииждаха хали и стелеха след себе си пушлива диря. Не десетки или стотици, а хиляди.
Носеха гигантски мечове, славни чукове и рицарски геги — огромни пръти с грамадни куки в единия край.
Сред тях имаше магесници — бляскави същества, толкова покрити с огнени руни, че сякаш бяха облечени в пламъци. Носеха кристални пръти и сияеха със собствена вътрешна светлина.
От тътена на блъскащите се в земята дебели коруби стените на замъка затрепераха. Ужасените викове на тичащите войници оглушиха Роланд. Краката му отмаляха — сигурно нямаше да го удържат дълго.
Усети пикнята, стичаща се по крака му.
— Сили небесни! — изрева барон Пол.