Слепецът стисна бутилката като тояга и изръмжа:
— Колко си тъпа! Празнуваме, защото днес ние — той се удари по гърдите — тръгваме на бран. Днес моят Владетел, Гроувърман, ще използва моите очи, но аз с радост бих се сражавал редом до него, ако можех.
Изля от виното на земята.
— А с ей това заклинание моля Земята: нека Гроувърман победи, за да може да се бие още един ден! Да живее херцог Гроувърман!
Вдигна бутилката и отпи дълга глътка за здравето на херцога.
Мирима го бе казала, без да мисли. Разбра, че го е обидила.
Край една от стените, по-встрани от веселящите се, видя Йоме, обкръжена от трийсетина селяни, мъже и жени на различна възраст. Държаха се за ръце и бавно обикаляха в кръг, а Йоме им говореше. Зад тях двама музиканти свиреха на флейти и барабани. Мелодията беше древна.
Мирима веднага разбра какво става. Когато един воин търсеше дарове, той отиваше при облекчителя, който държеше при себе си списък на всички, пожелали да станат Посветители. След това облекчителят събираше кандидатите и тъй като беше задължително Посветителите да се предложат драговолно и изцяло, често се налагаше воинът да им говори. Трябваше да обясни на кандидатите какво го е тласнало да поиска даровете им, да им обещае да им служи добре, ако му ги дадат, и да предложи поддръжка за Посветителите и за техните семейства.
Ето защо Мирима не се изненада, като чу Йоме да говори напористо:
— Моля ви не заради себе си. Земята предупреди моя съпруг, че иде краят на Човешкия век. Така че ако се бием, бием се не за себе си, а за цялото човечество!
Един от мъжете в кръга извика:
— Ваше величество, прощавайте, но вие не сте обучена за война. Няма ли моят дар да послужи по-добре на друг Владетел?
— Прав сте — отвърна Йоме. — Но добре въртя сабята и ако имах дар на мускул, щях да държа бойния чук не по-зле от някой мъж. Все пак не твърдя, че ще се бия с голяма подготовка и умение. Да се биеш с голяма скорост е също толкова гибелно за противника, колкото да се биеш с голямо умение. Ето защо ще поискам метаболизъм. — Неколцина от възможните Посветители ахнаха от изненада.
— Но защо? Защо искате да умрете толкова млада? — попита една старица.
Мирима съжали Йоме. Самата тя никога не се беше намесвала в подобна церемония. Съмняваше се, че ще може да го направи. Знаеше, че не я бива много в приказките. Никога нямаше да успее да уговори някой непознат да й отстъпи най-ценното си качество.
— Нося сина на краля — обясни Йоме. — Вчера, когато в замък Силвареста дойде Сияйният на мрака, се постарах да спася детето, а не себе си. Ако го нося до срока, принцът няма да се роди до лятото. Но ако получа метаболизъм сега, ще мога да го родя до месец и половина.
Умно, помисли Мирима. Всички потенциални Посветители щяха да разберат какво иска. Йоме щеше да стане воин, да отдаде живота си, за да изкупи живота на своя син. Любовта й към детето можеше да склони тези хора.
Старицата я изгледа напрегнато и се откъсна от кръга, направи една крачка навътре и коленичи.
— Моят метаболизъм е ваш и на детето ви.
Но останалите продължиха да се въртят в кръг и да задават въпроси.
Някой потупа Мирима по гърба. Тя се обърна и видя някакъв направо огромен мъж. Хвърляше сянка, която можеше да затъмни цяла тълпа, и като че ли по-скоро можеше да носи кон, отколкото конят да го носи. Ако се съдеше по мириса на борова смола по ръцете му, беше секач. Беше облечен с кожен елек, без риза отдолу, и се виждаха налетите му с мускул гърди. Той й се ухили. Брадатото му лице беше изпълнено с възхищение.
— Ти ли си оная?
— Коя? — попита Мирима.
— Оная, дето е убила Сияйния?
Мирима кимна неловко — не знаеше как да говори с човек, който изпитва такова благоговение.
— Видях го аз — рече мъжагата. — Прелетя право над главата ми. Зачерни небето на мили околовръст. Не съм и помислял, че някой може да го убие.
— Застрелях го — каза Мирима. Усети се, че е стиснала лъка си до гърдите. — И ти щеше да направиш същото на мое място.
— Ха! Не ми се вярва — ухили се мъжът. — Щях да подвия опашка и още щях да бягам.
Мирима прие комплимента. В края на краищата мъжът беше прав. Повечето щяха да избягат.
Мъжагата кимна, сякаш изпитваше свян да говори. Личеше, че не е голям умник.