— Баща ви, изглежда, е обезумял и… опасен — каза Габорн. — Защо не го споделихте с други? Защо чакахте чак досега?
Селинор скръсти ръце и го изгледа твърдо.
— Когато бях десетгодишен, дядо ми полудя. Страдаше от халюцинации. Заради собствената му безопасност, родителите ми го затвориха в една килия под цитаделата. Като дете често го чувах да мърмори и да се смее на глас — по цели нощи, — защото килията му се падаше точно под спалнята ми. По онова време баща ми ми каза, че над семейството ни тегне проклятие. Искаше да осигури на баща си да изживее в удобство последните си дни. Преляхме му метаболизъм през четирима слуги, за да остарее и да умре бързо, като в същото време разпространихме вестта, че дядо ми е починал. Тогава баща ми ме накара да се закълна, ако той самият някой ден прояви същите признаци, да се отнеса с него по същия начин — нито по-добре, нито по-зле. — Селинор въздъхна. — Винаги съм бил лоялен. Дори баща ми да е луд, смея да се надявам, че заслужава състраданието ни.
— Аз също — каза Габорн. Но имаше сериозно основание за тревога. По всичко личеше, че границите на Хиърдън са застрашени от един луд. Беше се надявал да спечели съюзник в лицето на Андърс, както бе успял с кралете Оруин и Лоуикър.
Малко след това Габорн нареди на хората си да яхнат конете и препусна в галоп към Тор Доуан с подновени сили. В ясното утро и по сухите пътища наваксаха доста време. Колоната изтъня — най-бързите коне поведоха, а другите изостанаха на мили назад.
Час по късно групата на Габорн, с чародея Бинесман и още неколцина лордове, изтътна по пътя Адърфили, към Тор Доуан. „Дворецът“ на Тор Доуан стоеше там, откакто свят се помни. Всъщност не беше никакъв дворец, поне според съвременните разбирания. Беше просто една огромна пурпурна шатра, кацнала посред кръг от грубо издялани бели камъни.
Част от камъните на билото на Тор Доуан бяха забити в земята като стълбове и след толкова векове се показваха над земята като проядени зъби, високи осемдесет стъпки и широки четиридесет. Над изправените камъни бяха поставени други. Те също бяха по осемдесет стъпки и тежаха хиляди тонове.
Никой не знаеше кой е подредил тези камъни, нито кога или защо. Древните сказания наричаха Тор Доуан „Мястото на Бялата кобила“, защото според тях някаква раса великани била построила тези камъни като стобор, в който да държат Звездната кобила, преди тя да избяга и да се превърне в съзвездие.
Разбира се, само гиганти можеха да са поставили камъните в кръг, но дори за великаните от хълмовете като онези, които все още живееха в Инкара, задача като тази щеше да е непосилна.
Но колкото до предназначението им? Определено не бяха построени за да държат гигантски кон. За конските кланове обаче всяко такова струпване на камъни трябваше да е приличало на стобор.
Габорн подозираше, че камъните обозначават гробницата на някой древен крал на планинските гиганти, макар че никой досега не беше изровил костите му.
Конните кланове на Флийдс се събираха за своите ежегодни игри и военни съвети на върха на Тор Доуан от три хиляди години и мястото постепенно се беше превърнало в постоянен стан за тяхната Върховна кралица.
Номадските Конесестри на Флийдс отдавна изпитваха презрение към народи с уседнал начин на живот. По тази причина „дворецът“ на кралицата при Тор Доуан бе огромна шатра, останала издигната между камъните в продължение на трийсет поколения. Покрай река Роуан на запад се бяха разраснали села, осемнайсет укрепления бяха осеяли долината. Но дворцовият павилион си оставаше символичния център на Флийдс.
Габорн изпита облекчение, когато заобиколиха хълмовете по пътя Адърфили и най-сетне видяха грамадния павилион на Червената кралица, кацнал сред каменния кръг. Над входа се издигаха две огромни бронзови статуи на кобили — предните им копита ритаха във въздуха.