Късно същата утрин Йоме яздеше по пътя за Флийдс пред Мирима и сър Хосуел. Нейната Дни си нямаше подсилен кон и затова изостана далече назад.
Йоме беше взела дарове в замък Гроувърман — повече, отколкото бе очаквала, но в края на краищата по-малко от Мирима. Имаше си вече в сметката два дара на мускул, един на гъвкавост, един на ум, един на зрение и четири — на метаболизъм. Наред с това бе взела и дарове от кучета — един за слух, два за жизненост и два за мирис. Вече наистина се чувстваше като Вълчи господар — силна, неуморима и смъртно опасна. Удоволствието беше главозамайващо, но я изпълваше с подновено чувство за отговорност.
Все пак Мирима я беше надминала. Селяните бяха чули как е убила Сияйния на мрака и я отрупаха с дарове. Толкова много, че Йоме се почувства задължена да й отстъпи още силари от личния си запас. Шестнайсет мъже и жени минаха под силарите заради Мирима, така че с техните дарове, прибавени към кучешките, тя вече имаше почти толкова дарове, колкото капитан от гвардията на Хиърдън.
Мирима и преди си беше снажна и красива. Но сега даровете й придаваха свиреп вид. Поради което тримата Владетели на руни вече яздеха без никаква охрана и разчитаха единствено на силните си мишци. Но докато яздеха, Йоме забеляза, че сър Хосуел се държи на почтително разстояние зад жените, а Мирима избягва присъствието му. Компанията му нещо не й допадаше.
Вятърът вълнуваше високите треви, блъскаше я в гърба и я тласкаше на юг. Въпреки че небето беше ясносиньо, вятърът миришеше на предвещание за буря. Пиренът бе разцъфтял на малки пурпурни цветчета след дъжда от предната седмица и далечните поля се бяха окъпали в сиво-синкава омара. Йоме пришпорваше кобилата, защото утрото беше прохладно и животното сякаш напираше да надбяга вятъра. Макар да препускаше с четиридесет мили в час, Йоме имаше чувството, че едва ходи.
Доскоро, когато яздеше подсилен кон, Йоме не можеше да проследи с очи движението на копитата му. Но сега, с толкова много метаболизъм, следенето на движенията му не беше никак трудно.
Всичко наоколо сякаш се беше забавило. Една врана, запляскала с криле срещу вятъра, сякаш увисна във въздуха. Тропотът на железните подкови по утъпкания път звучеше някак дълбоко, по-скоро като тътен от гигантски тъпан, удрян от главанак.
По-обезпокоителното беше, че мислите на Йоме сякаш препускаха бясно. Преди, без даровете на метаболизъм, целодневната езда щеше да й се стори кратко пътуване. Сега ездата й изглеждаше пет пъти по-дълга.
Рядко беше имала толкова време просто да седи и да мисли. А след дългодневната езда трябваше да преживее цяла нощ. При толкова метаболизъм тринадесетте часа тъмнина щяха да й се сторят като шейсет и пет. Посред зима подсилените с метаболизъм войници често ставаха раздразнителни и отпадаха духом, защото нощите им се струваха безкрайни. Йоме се стегна да посрещне идещата зима.
Профуча покрай няколко самотни дъба с окапали листа и дива лоза, увила се по голите им клони.
Пред нея през просторната степ лъкатушеше плитък кален поток и там, където пътят се спускаше, на тесния дървен мост, в сянката на близкия дъб, седеше някакъв пътник, оставил коня си да се напие.
Макар и от половин миля, Йоме позна облеклото му. Туниката му беше с цветовете на куриер — синьото на Мистария с емблемата на зеления рицар, извезана отдясно на гърдите. Носеше сабя и стоманен шлем с вдигнато забрало. Беше дребен, с дълга изсветляла коса, може би побелял преждевременно.
Йоме вдигна ръка да даде знак на Мирима и сър Хосуел да забавят. Нещо странно имаше в този човек, но не можеше да назове точно причината за безпокойството си.
Вестоносецът ги видя, стана от моста и изтупа туниката си от прахта. Изгледа ги напрегнато, сякаш ги беше взел за разбойници.
Щом се приближи, Йоме дръпна юздите на кобилата.
Наистина беше странен тип. Усмихваше се, но не свенливо или боязливо. Усмивката му беше по-скоро нагла, с някаква лукавост в очите.
Тя подкара напред, докато не се озова достатъчно близо, за да го поздрави.
— Накъде сте тръгнали?
Вестоносецът спря.
— Нося писмо за краля.
— От кого? — попита Йоме.
— Странно — подсмихна се мъжът. — Кралят нямаше цици, когато го видях последния път. — Много грубиянски начин да я укори, че твърде много разпитва за кралските работи, но Мирима не беше чувала такива подмятания и от най-грубите мистарийци.
— Но кралицата имаше… когато я видях последния път — каза Йоме. Едва сдържаше гнева си.