Удари Хосуел в рамото, отскочи от бронята му и изфуча към тревата.
„Пази се!“ — предупреди я гласът на Габорн.
Йоме се приведе тъкмо когато стрелата се понесе нагоре и се завъртя. Мина покрай главата й, изсвистя и набра скорост. После се понесе надалече и се изгуби от погледа й. Без даровете й на метаболизъм щеше да я прониже.
— Проклет да е! — ревна Хосуел. — Ще се кача на това дърво и ще го сваля!
— Почакай! — спря го Йоме.
Вдигна очи към убиеца. Той я гледаше отгоре с ококорени очи, ломотеше несвързано и се хилеше.
Тя долови Силата, която го движеше. Никога досега не беше срещала магьосник на Въздуха.
Усети обзелия го смут и нерешителност като огромна, смазваща невидима стена. Човекът нямаше свой ум, нито своя воля. Движеше се по волята на вятъра. Беше му се отдал напълно, с надеждата, че ще го опази.
Усети нестабилността му. Въздухът го беше обладал.
В това състояние той вече не беше човешко същество, не можеше да мисли последователно. Дрънкаше като безумец, понесен от вятъра. Окаяно същество, лишено от собствена воля. Ужасът от това се насади дълбоко в нея, щом се сети, че той искаше да я поведе със себе си, за да стане като него.
Сънят й как се превръща в пухче. Сега си спомни, че този сън я беше споходил по време на буря.
Не, не магьосникът искаше да стане като него. Вятърът го искаше. Силите на Въздуха.
„Хвърли се в небето. Остави ме да те отнеса.“
— Е, добри човече? — попита Йоме в усилие да го отвлече. — Мислиш ли, че можеш да ме научиш да летя?
— Лети? Лети като муха. Върви като муха. Говори като муха. Говори на небе? Защо? Защо? Пита ли защо? — заломоти несвързано убиецът. Здравата му ръка нервно зашари по кората на дъба и Йоме се смая от силата му, когато започна разсеяно да чупи големи парчета.
Йоме полека се приближи към сър Хосуел. Той беше сложил нова стрела, но се колебаеше.
Йоме облиза устни и целуна върха на стрелата, после перата й. Навлажни я, също както Мирима преди да убие Сияйния на мрака.
— Застреляй го — прошепна Йоме.
Убиецът на дървото изпищя и се заозърта в паника накъде да побегне. Внезапно обзелият го ужас й даде да разбере, че се е досетила правилно. Хосуел вдигна лъка.
Лудият скочи във въздуха и вятърът около него запищя и зави, сякаш самият вятър се уплаши. Наметалото му заплющя около него като криле.
Стрелата излетя като мълния, удари убиеца в рамото и той се превъртя десетина пъти във въздуха.
После странните ветрове, които го задържаха, изведнъж замряха и тялото му се понесе надолу и глухо тупна на земята.
Но от гърлото му се изтръгна стон, понесе се нагоре във въздуха и се завихри над грамадния дъб.
Тялото на магьосника лежеше в краката им, но все още нещо от него по някакъв начин бе оцеляло… вихрушка, която остана да кръжи горе и да стене.
Хосуел скочи от коня и обърна трупа с ботуш. Не течеше кръв. Стрелата се бе забила в рамото и не можеше да го е убила.
И все пак инкарецът лежеше вкочанен, без да диша, с оцъклени очи.
„Не сме го убили“, разбра Йоме. Магьосникът просто бе решил да остави тялото си.
Хосуел стисна с ръка гърлото на трупа, после грабна шепа пръст и започна да я тика в устата и носа му. Докато го правеше, се озърташе боязливо.
— Чувал съм да казват, че когато лишиш един Небесен господар от тялото му, бързо трябва да го заровиш в земята — обясни той на Йоме и Мирима. — Така той не може да се върне в тялото си. Най-добре е да зашиеш устата и ноздрите му, но и ако ги натъпчеш с пръст, върши работа поне за известно време.
Йоме не знаеше много за такива неща. Не беше воин и никога не беше помисляла, че може да й се наложи да се бие с магически същества. Но думите му я накараха да се замисли. Ами ако се съживеше?
Силният вихър в небето изплака, блъсна Хосуел в гърба и го събори на земята. Тялото на магьосника изведнъж се изгърби и взе да се надига на тласъци.
Хосуел хвърли във въздуха шепа пръст и магическият вятър се завихри назад, сякаш отстъпи. Безсилно зафуча в короната на дървото и замете сухите листа по земята.
— Чакай! — извика Йоме.
Хосуел я погледна с любопитство.
— Искам да разбера какво цели. Защо ни нападна?