— Няма да получите смислени отговори от същество, понесено от вятъра — отвърна Хосуел.
— Претърси тялото — нареди Йоме.
Хосуел прегледа кесията на странника, но не намери нищо.
После смъкна десния му ботуш. Кракът и прасецът бяха нашарени със сини татуировки, според инкарския обичай, но образите не бяха на световното дърво, както обикновено, а съдържаха символа на вятъра и имената му. Йоме малко разбираше от инкарски глифове и трудно можеше да разчете написаното.
Хосуел се почеса по брадичката.
— Инкарец, това е ясно. Казва се Пилвин. Зандарос е бащиното му име, но кучката, която го е родила, се казва Ясаравайн — каза многозначително рицарят и я погледна в очите.
— Ясаравайн коли Зандарос? — възкликна Йоме. — Сестрата на Краля на бурите?
Кралят на бурите беше може би най-могъщият владетел в Инкара. Според легендата родът му възхождаше до Небесните господари, но един от прадедите му изгубил тяхното благоволение.
Излизаше, че този вятърен магьосник, чийто живот сега зависеше от милостта й, сам по себе си е могъщ владетел.
Инкарците не водеха войни. Владетелите им решаваха споровете си, като се биеха помежду си. Но методите им на водене на бой често бяха коварни и извратени. Най-често жертвата биваше или отровена, или унизена, или доведена до лудост или самоубийство.
Йоме премисли всичките досегашни действия на Пилвин и зяпна от удивление.
Сигурно много се беше забавлявал, предрешен като мистарски вестоносец. Забавлявала го беше иронията да прекоси като куриер страната, която бе решил да хвърли в разруха.
Чак сега Йоме разбра на какво се дължеше отвратителното усещане, когато допря лакът до кутията на вестоносеца. По нея имаше магически руни, изписани с вятър. Нямаше никакво съмнение, че ако Габорн бе докоснал кутията, написаното там „писмо“ щеше да го унищожи.
Нещо повече, този тип или беше изпратил сънищата на Йоме, за да разтревожи ума й, или беше надничал в тях.
— За пръв път в историята инкарците са тръгнали на война срещу Роуфхейвън, милейди, и се канят да ни понаучат на доста нови начини на воюване — каза Хосуел.
Йоме стисна юмруци и зяпна към небето. Не искаше да убива още един благородник, особено чужд благородник, с близки, които щяха да потърсят възмездие. Защо ще искат война инкарците? Зачуди се дали не би могла да се разбере с него.
Вятърът стенеше в клоните на дървото. Сега тя го призова:
— Пилвин коли Зандарос, говори с мен.
Вихрушката престана да блъска клоните и леко се килна на една страна, сякаш се вслуша.
— Ние не сме нападали вашия народ — извика Йоме. — Нито искаме да се бием с Инкара. Надяваме се да се съюзим с вас в тъмните времена, които идат.
Вятърът не отговори. Тя не знаеше дали инкарският лорд може да говори с нея в сегашната си форма.
— Сър Хосуел, махнете пръстта от устата и носа му.
— Милейди?
— Направете го! — нареди тя.
Хосуел изпълни заповедта, но трупът не помръдна. Само се усмихваше загадъчно към дървото. Йоме забеляза, че очите му не са оцъклени.
Тя подкара коня си на около двеста крачки назад и стигна до падналата кожена кутия. Не посмя да я пипне. Само я засипа с няколко шепи пръст. За миг двете написани с вятър по нея руни се завихриха и се разсипаха сред облаче прах.
Чак тогава Йоме отвори кутията и прочете писмото, което изпадна от нея. Беше надраскано на жълт пергамент и гласеше:
Ах, да вкуся само от живия въздух — нищо повече.
Значи свитъкът носеше проклятие. Проклятие, което щеше да удуши мъжа й, ако беше докоснал кутията.
Тя скъса пергамента, стъпка кутията в пръстта, върна се при дървото и каза:
— Ще вземем коня му. Не искам да тръгне след нас. Но ще му оставим пари и храна, за да може да се прибере в дома си жив и здрав.
— Ще го оставите жив? — изуми се Хосуел. Не се и опита да скрие неверието си. С това тя поемаше опасен риск.
— Кралят на бурите може и да иска да поведе война срещу нас, но ние желаем мир. Нека Пилвин коли Зандарос занесе това съобщение на вуйчо си.
Взеха коня и оставиха тялото под дървото. Странникът нито мърдаше, нито дишаше. Хосуел не извади стрелата от рамото му.
Не се бяха отдалечили и на двеста крачки, когато над главата на Йоме изсвистя стрела.
Тя се обърна назад. Инкарецът стоеше, с развята от вятъра сребриста коса. Беше измъкнал стрелата от рамото си и я беше хвърлил над главата й.