— Честта ме задължава да се отплатя за добротата ви, ваше величество — извика той. — Дарявам живота ви, заради моя.
Йоме кимна сдържано, както бяха научени дворцовите дами, и отвърна:
— Нека бъде мир между нас.
Но инкарецът поклати глава.
— Юмруци да размахва Кралят на бурите и да реве срещу това, вятърът го духа към война. Няма надежда за него, нито за ордите човешки. Земните сили отслабват. Но предложението ми си остава, милейди. Кралят на бурите ще ви предложи пристан… — И той посочи далечния кълбест облак на хоризонта.
Йоме обърна и препусна на юг.
Владетелка от Долния свят
Ордите на чудовищата се втурнаха от мъглите и стените на Карис се разтресоха.
По полята пред градските порти обикновените бойци на Индопал тичаха на живот и смърт, докато бранителите вече вдигаха подвижния мост. Много от тях с все сила затичаха по тесния път на насипа и щом видеха, че мостът вече е вдигнат, се хвърляха в студената вода — разчитаха на хората по зъберите да ги издърпат и спасят. Водата около крепостната стена закипя от плясъците им и от виковете им за помощ.
Други изостанаха и халите или ги подкараха като животни, или започнаха безмилостно да ги избиват. За удивление на Роланд много от мъжете, щом се озовяха срещу някое чудовище, побягваха в ужас назад към горите, където ги чакаше още по-страшна гибел, или падаха ничком и се свиваха, без да смеят да мръднат. По този начин хиляди мъже се оказаха откъснати от Карис.
Враните и чайките се разлетяха надалече от града и остана само сивото небе, гърчещо се като изтерзана твар.
Девет хали магесници се втурнаха към замъка, вдигнали високо чудовищните си глави и насочили напред кристалните прътове, привлечени сякаш от човешката миризма. Войниците по стените завикаха в ужас.
Огнетъкачите на Радж Атън притичаха на пасажа над градските порти. Войниците се отдръпнаха да им отворят място, те лумнаха в пламъци и ги окъпа жив огън. Един огнетъкач вдигна ръка и извлече светлина от небето, тъй че за миг настъпи сумрак и слънчевата светлина се вля в шепата му като през фуния.
Той начерта във въздуха фигура: огнена руна, величествен зелен щит от жив пламък, който засия като слънце. И я тласна напред. Руната се понесе надолу към провлака и увисна във въздуха на двеста крачки от градските порти. Други двама светкавично последваха примера му, след което първият нарисува четвърта руна.
Огнетъкачите извличаха топлина от небето и температурата около Карис падна с десет градуса. Студеният дъжд обърна на лапавица.
Стената от четири огнени руни прегради провлака, отрязвайки пътя на хората за спасение, но и щурма на халите.
През цялото това време, зад магесниците, главното ядро на армията на халите продължаваше марша си на север, сякаш Карис изобщо не ги интересуваше.
В гърдите на Роланд се надигна сляпа надежда.
„Ние не сме нищо за тях — реши той. — Каквото и да възнамеряват тези чудовища, Карис не значи нищо за тях.“
Но долу в равнината деветте магесници се строиха, с най-голямата отпред.
„Не — изведнъж разбра Роланд. — Не че не сме нищо за тях. Просто ни смятат за толкова дребни, че са нужни само тия деветте, за да ни унищожат.“
Водачката на деветте беше грамадна твар, над двайсет стъпки висока, с огнени руни, татуирани по цялото лице и по предните крайници. Съществото вдигна глава и закрачи по провлака, с изправен нагоре прът. Смътносинкавото сияние на оръжието й се нагря до пурпурночервено и започна да оставя след себе си диря от черен пушек.
Защитниците отвърнаха със залп от метални стрели, последван от скърцането на лостове, команди „Зареди!“ и дрънчене на вериги. От толкова близко поне един изстрел трябваше да разкъса някоя хала. Но странно, всяка стрела по някакъв загадъчен начин се отклоняваше от целта.
„Магия! — помисли Роланд. — Не можем да ги застреляме. Няма как да ги спрем!“
Грамадната хала магесница стигна до края на провлака и за миг спря пред зелените щитове от пламък. Заклати глава, сякаш ги оглеждаше. После посегна с кристалния си прът за проба и докосна с него вихрещото се колело от жив пламък.
„Ще ги разпръсне — реши Роланд. — Щитовете ще рухнат.“
Щитовете избухнаха с грохота на лавина и се понесоха към основите на замъка. Роланд тупна по задник. Мълнии зелен пламък раздраха небето. Нажежен въздух профуча над главата му все едно, че се беше надвесил над ковашка пещ, въпреки че пламъците бяха поне на двеста крачки. Хората, оказали се по-близо до пъкъла, закрещяха от болка и залегнаха, за да се прикрият.