Огньове обляха Карис. Зноят беше толкова силен, че водните прегради на стените на замъка се задействаха.
Огромен стълб пара изригна и се понесе във въздуха, оформяйки грамадна завеса. По челото на Роланд се събраха капки вода, напълниха очите му и той ги изтри с ръкав.
Погледна нагоре със затаен дъх. Там сияеше най-красивата дъга, която бе виждал.
Изправи се. Облаците пара се вдигаха, затъмнявайки всичко, и за няколко минути не можеше да се види нищо.
Въпреки че стените на Карис бяха скрепени със земни руни, взривът беше размърдал многотонните камъни. От външните и вътрешните стени на замъка рухваха грамадни парчета зидария и оставяха камъка открит за студената лапавица.
Мъжете по стената най-близо до халите се развикаха от възторг. Роланд успя да зърне магесницата — беше паднала на двеста крачки от началото на провлака, черна като въглен и по-грозна и от най-грозния кошмар.
Лежеше, без да мърда. От раните й, където я бяха пронизали огнените копия, излизаше зелен пушек. Зад нея други няколко обгорени чудовища лежаха, изхвърлени настрани, и немощно тупаха по земята с потрошените си крайници.
Четири от халите магесници в тила се обърнаха и се пръснаха като хлебарки надалече от замъка — куцукаха или влачеха счупените си крайници.
Роланд подсвирна, зяпнал мъртвото чудовище. Изпълни го възторг. „Надвихме ги — помисли си. — Разбихме атаката им.“ Мъжете наоколо пляскаха с ръце и викаха възбудено.
Долу из равнината няколко хиляди пешаци бяха останали отрязани. Тридесетина хали се разправяха с тях. Крачеха сред тях с грамадните пръти и ги поваляха — но неколкостотин души си пробиха път и се хвърлиха във водата.
Роланд огледа околностите. Мъглата продължаваше да се отдръпва; на една миля от замъка халите напредваха в стройни колони на север.
Трясъкът на корубите им по камъните се чуваше навсякъде, като бучене на кипнали морски вълни. Хиляди хали се бяха струпали по близките хълмове.
Роланд знаеше, че хората наричат „хали“ много видове същества, но че трудно ги различават. Когато ги изобразяваха на картини, показваха най-вече най-често срещаните от тях — ордите страховити оръженоски и още по-страховитите магесници, предвождащи тези орди.
Но имаше и други видове. Сега Роланд за пръв път видя някои от тях между оръженосците: многокраките червеи, които хората наричаха „лепкавите“, дълги по осемдесет стъпки, и по-дребните, с цвят на урина паякоподобни същества, наричани „виячите“ заради странния вой, който издаваха.
Въпреки че тези същества не приличаха на халите, те някак бяха свързани с тях. Но дали бяха разумни видове, покорени от халите, или бяха тъпи животни, опитомени да им служат, никой не знаеше.
И тогава от гъстата мъгла се появи водачката на халите.
Беше легендарно същество, хала властелин, каквато не беше се появявала на горния свят от хиляди години.
— Зла магесница! — закрещяха в смъртен ужас мъжете по бойниците, щом тя изникна от мъглата. Носеха я сто хали в огромен паланкин над главите си. Всяка хала беше по-едра и от най-големия слон, но пред тази всички дребнееха. Беше трийсет стъпки висока и два пъти по-дълга от нормална хала и цялото й тяло беше покрито с руни, които блестяха като дреха, изтъкана от светлина. Не се возеше сама на носилката, а седеше сред купчина кристали, които сияеха толкова ярко, че отначало Роланд ги взе за ложе от диаманти.
Но не, не бяха никакви диаманти. Бяха кости от хали, с изядена плът и облизани с огнени езици. Костите на избитите й противници.
В лапите си държеше грамаден прът, който светеше с болезненожълта светлина.
„Красива е“ — помисли Роланд.
Всяка хала го ужасяваше толкова, че дори не знаеше какво да мисли за тази. Огледа се да види реакцията на другите, защото подозираше, че те ще знаят достатъчно, за да преценят по-добре заплахата от него. Лицето на барон Пол, който беше пускал шеги при появата на по-дребните хали, се беше сковало и обезкръвило от ужас. Самият Радж Атън я зяпна с широко отворени очи.
Само преди миг Роланд беше вдишал дълбоко от облекчение. Сега усети как настръхва, по кожата му полазиха ледени тръпки.