Това си беше истински владетел на Долния свят.
Халите магесници, които бяха опитали пламъците на огнените чародеи на Карис, затичаха към паланкина.
— Ох-ох — избоботи барон Пол. — Ако има нещо, което никак не обичам, това е доносничеството.
„Може пък да не й пука — каза си отчаяно Роланд. — Може пък да си има по-спешна работа на север.“
Четирите магеснички стигнаха до паланкина и за негова изненада смъкнаха лопатестите си глави на земята в знак на покорство, почти като рицари, предлагащи службата си на своя владетел; предводителката им надигна опашка. Магесниците, носещи паланкина, спряха.
Злата магесница извърна рязко глава към Карис, след което направи нещо нечувано. Надигна се на задните си крака като лалугер, излязъл от дупката си, и предните и средните й крайници увиснаха.
Цялата блестеше. Пипалата по главата й щръкнаха и се разлюляха като пипала на морска анемона, опипващи за късчета храна.
— Не може да ни види оттам, нали? — попита плахо Роланд с надеждата, че от толкова далече няма да ги забележи.
— Не ни вижда, но ни надушва — каза барон Пол. — Надушва ни, всичките осемстотин хиляди тука.
Злата магесница хвана огромния си прът с две ръце и скочи от носилката, после затича с дълги скокове към Карис. Цялата й армия от хали се изля като тъмен прилив.
Над градските порти огнетъкачите тъкмо бяха сразили първите хали. Сега почнаха отчаяно да теглят светлина от небето и да поставят още огнени прегради пред Карис. Докато го правеха, въздухът ставаше все по-студен и огнетъкачите изгребваха топлина дори от стените, чак докато те не се покриха със скреж. Лапавицата обърна на сняг.
Огнетъкачите надраскаха светкавично още девет руни, но се изтощиха. Огънят, танцуващ по кожите им, замря и скоро и тримата останаха голи в студа. Космите по телата им отдавна бяха изгорели. Снегът съскаше и се превръщаше в пара, щом се опреше в кожата им. Роланд ясно видя, че чародеите не вярват, че преградите им ще затруднят злата магесница.
Халите напредваха. Много от тях се спираха и вдигаха със зъбите си нападалите по земята войници на Радж Атън. Понасяха ги предпазливо в челюстите си, сякаш се канеха да направят жертвоприношение при провлака, както котките понякога оставят убитата мишка на прага на стопанина си. Някои от мъжете в устата на халите бяха само ранени и викаха и се молеха за помощ.
Виковете им късаха сърцето на Роланд, но нищо не можеше да се направи.
Злата магесница спря на четиристотин крачки от стената. Стотина по-дребни магесници, пурпурни чародейки, се пръснаха на ветрило от двете й страни. Десетки хиляди хали вече се бяха струпали зад гърба й, мрачна орда, покрила полята; почти всяка държеше по един мъж в кристалните си зъби.
Халите все още бяха далече от огненозелените прегради на огнетъкачите.
Злата магесница вдигна жълтеникавия си прът и го развъртя към Карис, сякаш за да хвърли злокобно заклинание. Мъжете се разпищяха и залегнаха да се скрият.
„Сега ще ни покаже какво може!“ — помисли Роланд.
За човешките пороци
Габорн си даде съвсем кратка почивка в Тор Доуан. Трябваше бързо да продължи на юг, да поведе битката на Земята. Облекчителят на замък Гроувърман, изглежда, се беше трудил цяла нощ, защото рано заранта Габорн беше натрупал всичките петдесет дара, за които го бе помолил. Усещаше как мускулите му се изпъват под бронята, а кръвта му кипеше в жилите, кипеше за битка.
Тръгна на юг по пладне. С него поеха само неколкостотин мъже и жени: сто владетели на руни от Оруин и Хиърдън и още сто и петдесет от Флийдс. Но в много отношения групата им беше здрава, най-доброто, което можеше да получи от трите кралства, и надеждата в гърдите му укрепваше. Защото скоро щеше да се обедини с огромната армия на крал Лоуикър, а щом приближеше Карис, се надяваше към него да се стекат свободните рицари и лордовете от Мистария.
Смяташе, че е напълно възможно да събере под командата си половин милион души, докато стигне Карис, и техният щурм щеше да се увенчае с победа на силните Владетели на руни на света.
Отново и отново се възбуждаше при мисълта, че старият крал Лоуикър Белдинук ще тръгне редом с него. Не беше очаквал, че Лоуикър ще се раздвижи.
Някои наричаха Лоуикър „слаб“ човек, въпреки че това определение изглеждаше твърде бледо.
Слабостта му беше по-скоро духовна, отколкото физическа. През последните две години умствените му възможности бяха започнали да спадат. Някои намекваха, че старецът бил започнал да изкуфява. Само фактът, че Лоуикър бе взел дарове на ум от трима души — и по този начин можеше да складира спомени в умовете им, — му позволяваше да прикрива тежестта на заболяването си.