— Като не искаш да приемеш този знак — каза Габорн, — нека тогава ти предложа друг. Погледнах в сърцето ти и видях колко е празно. Знам тайните ти. Наричаш ме кралеубиец, но преди осем години ти си счупил врата на жена си с дръжката на копието си. В сърцето си не си изпитал повече жал, отколкото към убита свиня.
Усмивката на крал Лоуикър моментално угасна, сякаш за миг си помисли дали Габорн няма наистина да се окаже Земния крал.
— Никой няма да повярва на лъжите ти — каза Лоуикър. — Ти си едно нищо, Габорн Вал Ордън… никакъв крал не си, дори жалко подобие не си. Ти дори не си бивш крал. И никога няма да си. Кралството ти е останало на милостта на безмилостните. Стрелци!
Стотици мъже горе по стената надигнаха лъковете си. Габорн беше на двеста крачки от стената на Крискейвън. Никоя стрела от това разстояние нямаше да може да разкъса бронята му, но малко от конете в свитата му бяха с броня. Един дъжд от стрели щеше да е опустошителен.
Все пак злият стар крал се поколеба.
— Почакай! — извика Габорн и вдигна ръка. — Давам ти още едно предупреждение! Аз съм Земния крал и докато служа на Земята, тя също ми служи. Призван съм да Избера семето човешко и онези, които вдигнат ръка срещу мен, го правят за собствената си гибел! Заповядвам на всички ви, пуснете ме да мина!
Горе по стената мъжете на Лоуикър почнаха да се смеят подигравателно, а Габорн ги зяпна, удивен как злината на един може да зарази толкова много.
— Махай се! — каза Лоуикър и Габорн изведнъж усети, че нещо сдържа стария крал, пречи му дори в този момент да заповяда на хората си да стрелят.
След като Лоуикър грижливо бе отрязал собствената си съвест с точността на хирург, Габорн реши, че единственото, което може да задържи ръката му, е страхът.
Той се огледа. До него яздеше Бинесман заедно със сър Ленгли и още много лордове от Оруин, както и кралица Херин Червената, и Ерин Конал от Флийдс, и принц Селинор от Южен Кроудън.
Застрелването на тези владетели щеше да донесе на Лоуикър последствия, с които той едва ли щеше да иска да си има работа — може би най-вече защото се боеше как ще реагира крал Андърс на убийството на сина си.
И наистина, очите на Лоуикър примигваха срещу Селинор и той изгледа момъка с яд, сякаш го молеше да се махне.
Габорн почти се засмя. С внезапна яснота разбра, че точно сега Земята ще му послужи много добре.
Скочи от коня си.
Преди да започнат да дялат камък, зидарите често рисуваха върху него земни руни, отслабвайки го по този начин, за да се поддава по-лесно на волята им. Само преди седмица Бинесман беше разрушил стария каменен мост при Опасното ждрело по подобен начин.
Габорн знаеше, че вече владее такава сила. С помощта на своя Земен взор сега той се вгледа, но не в Лоуикър, а в огромната стена на Крискейвън.
И видя слабостите в камъка. Тук тънка пукнатина, през която корен беше проникнал в камъка, там — разхлабена зидария. Виждаше не толкова стена, колкото мрежа от малки цепнатини.
Стената бе толкова слаба, че с малко натиск тук, малко там и още малко — ей там, щеше да рухне.
— Щом искаш знак, така да бъде — извика той на Лоуикър. — Ще ти дам знак, който няма да можеш да отречеш.
Габорн се озърна към чародея Бинесман.
— Милорд, какво правите? — прошепна той.
— Отхвърлям крал Лоуикър и всеки, който застава на негова страна — отвърна Габорн. — Дай ми тоягата си за малко.
Чародеят му подаде тоягата с думите:
— Сигурен ли сте, че е разумно?
— Не е. Но е справедливо. — Габорн вдигна очи нагоре. Лоуикър седеше на коня си и се подсмихваше самоуверено. Но за задоволство на Габорн, Дните на Лоуикър започна боязливо да дърпа коня си назад.
Габорн хвана тоягата и внимателно начерта земна руна на кършене върху черния път. Руната приличаше на богомолка с две глави и три крака, всичко стегнато в един кръг.
— Така ли се рисуваше? — попита той Бинесман, за да е сигурен, че не е сбъркал.
— Земните сили не се използват за убиване — предупреди го чародеят.
— Земята позволява смърт — каза Габорн, — дори нашата смърт. Ще пощадя онези, които мога.
Но се замисли дали ще пощади Лоуикър. Трябваше да закриля хората си, а Земята не му беше забранила да отнема живота на своите врагове. Убийството на толкова зъл враг като Лоуикър нямаше да е по-лошо деяние от убийството на една хала.