Габорн надигна тоягата на чародея над главата си и извика:
— В името на Земята, на която служа, заповядвам на тази стена: превърни се в срутени камъни и прах!
И посегна с ума си към стотиците процепи в стената, след което помете земната руна на кършенето с вълшебната тояга и усети как стъпалата му затрепереха, щом земята се надигна и се разлюля. Изтътна, сякаш се канеше да се разцепи на две, и хилядите подхилващи се стрелци изведнъж завикаха в ужас.
Заповедта, изречена от Габорн, идваше не от устата на някакъв си зидар, служещ на Земята само за да получи нещо в замяна. Беше заповед на Земния крал и притежаваше повече сила, отколкото на всеки друг.
Конят на крал Лоуикър се надигна на задните си крака и хвърли стареца от седлото. Рицарите му обърнаха конете и побягнаха. Мъжете по стената се разтичаха към стълбищата или започнаха направо да скачат отгоре, за да намерят спасение.
Зидът на стената Крискейвън бе стоял непоклатим хиляда години. Сега с гръм, трясък и тежко скърцане на камък, силата на Земния крал го разклати. Стената се разтърси и се усука на половин миля в двете посоки, гърчейки се като змия.
Но Габорн не можеше току-така да избие онези, които му се противопоставяха.
Усети, че стената е готова да рухне и да се пръсне по негова воля, но за миг-два успя да я задържи, колкото хората да могат да скочат от нея и да се спасят.
След това дори той самият не можеше да я удържи повече и стената изръмжа като ранен звяр и се взриви. Във въздуха полетяха камъни и заотскачаха от шлема му. Вдигна се прах на облаци и вятърът го отвя на север.
Стрелците, скочили от стената, бягаха, скрили главите си с ръце.
Когато прахът се слегна, цяла миля от стената на Крискейвън беше рухнала. Грамадата от каменни отломки беше впечатляваща. На мястото на доскорошната порта Фейман се търкаляха потрошени камъни от падналата арка.
Много от скочилите от стената бяха счупили кой крак, кой — ръка. Десетки рицари бяха паднали от седлата.
Доколкото Габорн можеше да прецени, не беше убил нито един човек.
Отвъд камарата отломки, рицарите на Лоуикър бягаха.
Ерин, Селинор и още десетина рицари препуснаха към падналия Лоуикър. Конете им обкръжиха стария крал и му отрязаха пътя за бягство.
Габорн поведе свитата си през купчините чакъл и потрошен камък на мястото на доскорошната арка над портата Фейман, към своя лежащ на земята доскорошен приятел. Лицето на крал Лоуикър се беше сгърчило от болка, десният му крак беше изкривен. Изглежда, отново беше счупил бедрото си.
— Проклет да си! — изрева Лоуикър. — Дано се избиете двамата с Радж Атън!
— Възможно е — отвърна Габорн. Погледна лежащия на земята Лоуикър с очи, пълни със състрадание. Не искаше да го убива, не искаше да убива никого. Но Лоуикър беше такова голямо зло, толкова могъщ крал, че просто не знаеше какво друго може да направи.
Все пак смееше да се надява, че ще може да поведе хората му на бран.
— Дадох ти знак — каза Габорн. — Сега ще ми се закълнеш ли във вярност? Ще се разкаеш ли за престъпленията си?
Лоуикър се изсмя презрително.
— Разбира се, милорд. Само ме оставете жив, и кълна се в Силите, ще ви пера посраните гащи всяка сутрин!
— Значи предпочиташ да умреш? Смъртта по ли е за предпочитане пред живот в служба?
— Ако ще живея, остави ме да живея, за да ми служат! — изрева Лоуикър.
Габорн не беше очаквал друго. Поклати тъжно глава. Погледна през рамо към рицарите си. Да се убие крал дори в разгара на сражение беше лошо, защото това можеше да предизвика възмездието на друг владетел. Малцина от свитата му щяха да поемат такъв риск. Но да се убие един крал хладнокръвно беше още по-гибелно, защото щеше да предизвика гнева на поданиците на Лоуикър.
Макар да беше най-добре убийството да се извърши от човек, равен по ранг на Лоуикър, Габорн изпита погнуса да го направи. Затова се обърна към придружаващите го лордове и попита:
— Някой от вас иска ли да го довърши?
— Аз ще го направя — заяви твърдо кралица Херин Червената. — Винаги съм се възхищавала на жената на Лоуикър. Сега ще отмъстя за нея.
— Отмъстете, милейди — обади се Селинор. — Но ще ми доставите удовлетворение, ако ми окажете честта да използвате моя меч.
Тя скочи от коня си и взе меча на Селинор.