— Не! — извика крал Лоуикър и немощно понечи да запълзи назад.
Макар и ранен, Лоуикър не беше беззащитен. Все пак беше Владетел на руни, с дарове на мускул и метаболизъм.
И щом кралица Херин се приближи, той мълниеносно измъкна отнякъде нож и го хвърли много опитно.
Кралица Херин се опита да парира с меча си, но ножът я порази право в гърдите.
Проби ризницата й, но дебелата кожена подплата под нея задържа острието.
Очите на Лоуикър се облещиха, когато кралица Херин замахна с меча.
Във Флийдс наказанието за кралеубийство беше да се отсекат ръцете и краката на престъпника. След това го оставяха да умре осакатен. Лоуикър не умря бързо от раните си. Имаше толкова много дарове на жизненост, че не можеше да умре лесно.
Според онези, които ги следваха, Лоуикър преживял в мъки до залез-слънце, когато студът изсмукал топлината от тялото му, така че умрял като змия.
Пат
Злата магесница стоеше пред стените на Карис, прътът в ръцете й пулсираше с болезнено жълтеникавата си светлина, а огнените руни, дамгосани в корубата й, сияеха. Размахваше пръта към стените и Роланд си представяше, че всеки миг ще хвърли някакво ужасно заклинание и кулите ще се стопят на шлака или ще рухнат.
Но тя само насочваше пръта към портата на замъка и дълго време не се случи нищо.
Роланд беше добър плувец. Можеше да се хвърли от стената на замъка, да преплува около миля на юг, а после да обърне към брега. Оттам можеше и да се спаси.
И тогава той най-сетне разбра плана на халата.
Тя не хвърли никакво заклинание.
Вместо това от редиците на десетките хиляди хали напред закрачи една-единствена хала. Беше сравнително дребна. Малка, невзрачна и покрита със стари белези.
Съществото закрачи само към замъка, към деветте огненозелени руни, поставени за преграда.
Всички веднага схванаха замисъла. Капитанът на артилерията изрева на хората си да стрелят. И те стреляха, и още как.
Само че както и преди, железните пръти отхвърчаха встрани от целта, а дребната хала продължи да се тътри към началото на провлака сред сияйните зелени щитове.
Роланд не видя какво се случи след това. Залегна да се прикрие преди малката хала да задейства огнените прегради. Само усети как стената на замъка се разтресе и как знойната вълна помете отгоре. Във въздуха се завихриха светлина и прах.
И тогава защитните прегради на замъка изчезнаха.
Огнетъкачите, бранещи Карис, бяха изразходвали силата си напразно. Роланд се надигна и се обърна към тях. Двама от тях, оголени вече и от пламъците си, заслизаха унило по стълбите, а третият остана на мястото си, оглеждайки с безсилна ярост рухналите си прегради.
След като преградите се махнаха, злата магесница се обърна и закрачи на север, сякаш замъкът престана да я интересува.
Но кохорта от хиляда оръженоски остана на място, оформяйки пред замъка дълга стена, само на няколко стъпки от обхвата на балистите.
Намерението им беше ясно. За бранителите на Карис нямаше никакво измъкване.
Злата магесница поведе ордата си на север и Роланд много се зарадва, като видя, че се маха. Но тя не стигна далече.
На север от замъка имаше едно малко възвишение, наречено Костения хълм — там десетки владетели се бяха сражавали от столетия в стремежа си да завземат Карис.
Злата магесница стигна до подножието на хълма и смъкна главата си до земята като куче, жадно да улови миризмата на дивеч. После бавно започна да обикаля в кръг около хълма. Слугите й останаха на сто крачки назад.
След като го обиколи веднъж, злата магесница забърза, като ровеше земята с глава. После препусна в галоп за трети път — разширяваше изкопа.
Другите хали засъскаха.
След малко вятърът донесе миризма — изпод снега и пепелта, — несравнима с нищо, което Роланд бе помирисвал. Беше по-сладка и от розов нектар.
От всичко, на което се бе оказал свидетел през този ден, тази миризма му се стори най-удивителното нещо. Той вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си със замайващия аромат.
— Каква е тая миризма? — попита шепнешком някакъв селяк.
— Нещо, което правят халите — отвърна барон Пол.
— Но… винаги съм чувал, че халите нямат миризма, че даже кучетата не могат да ги проследят.
Барон Пол поклати глава.
— Човече, и най-умният на света може да събере всичко, което си мисли, че знае за халите, в книжка от десет страници, а след като я прочетеш, спокойно можеш да я хвърлиш в огъня. Някои ще ти кажат, че халите нямали миризма, други — че имитират миризмата на околната среда. Чувал съм да разправят, че могат да произведат каквато си искат миризма. Но… война с хали на повърхността не е имало от две хиляди години. Повечето от онова, което някога са знаели хората, отдавна е изгубено. Останали са само преувеличения и полуистини.