Злата магесница обиколи хълма още шест пъти, после се изкачи на билото му.
Стотици хали извадиха кристални черепи от носилката на предводителката си и ги подредиха около нея така, че да гледат във всички посоки.
Злата магесница вдигна пръта над главата си, а по-дребните хали се строиха в кръг около хълма. Всяка носеше мъртъв или полужив мъж в челюстите си и сега магесниците заразкъсваха труповете като дрипи. Кръв и черва се изсипаха в рова. После хвърлиха труповете върху тях.
Докато халите магесници изцеждаха жертвите си, започна да се вдига нова миризма — отвратителна воня, приличаща на смес от пушек и гнилоч.
Тогава виячите и оръженоските напуснаха Костения хълм и се пръснаха из околностите. Започнаха да рушат всичко, издигнато от човешка ръка, да събарят крепости и къщи, да изтръгват из корени дървета и да опустошават градини, да ломят каменни огради, стояли по местата си стотици и хиляди години.
Рушаха всичко, не щадяха нищо и се трудеха с ужасяваща скорост и ефикасност.
Лепкавите почнаха да ядат всяко растение, да сдъвкват цели дървета и сламата от покривите на къщите, след което го изплюваха на лепкава слюнка. Виячите изтегляха сдъвкания пулп на дебели въжета, които бързо се втвърдяваха. Повлякоха въжетата до основата на Костения хълм и почнаха да го увиват с тях, като пашкул — преграда, зад която халите магесници продължаваха работата си. Бяха започнали да прокопават хълма, оформяйки по склона му странни криви шарки.
В подножието му оръженоските копаеха ями за укрепления.
След час ниската мъгла, оставена от чародеите, най-сетне се вдигна и Роланд вече можеше да вижда на няколко мили. И щом погледна, се смръзна от ужас.
На юг се виждаше безкрайна колона от хали, спускащи се от високите планини към Карис. Тези около двайсет хиляди хали, които държаха Карис под обсада, бяха само авангардът на огромна армия.
Роланд се беше надявал, че халите ще се запътят на север. Но те като че ли бяха намерили онова, което търсеха — своя нов дом.
Радж Атън стоеше на кулата над портата и наблюдаваше хълмовете на юг. На всяка четвърт миля виждаше по три до девет хали — образуваха дълга редица, която стигаше от Карис чак до планините Брейс и отвъд. Гледката беше влудяваща.
Стената от оръженоски извън градските порти щеше да спре всеки опит за щурм.
Огнетъкачите и съветниците му стояха малко по-назад, а зад гърба му стоеше неговият Дни. Лорд Палдейн Ловеца също се качи на кулата и каза умолително:
— Милорд. Може ли да поговорим?
Радж Атън го изгледа с любопитство. Поведението му изразяваше пълно покорство. Но херцог Палдейн беше умен, прозорлив човек и прочут стратег. Според Радж Атън, ако се срещнеха с Палдейн в открито сражение, херцогът щеше да се окаже един от най-страховитите му противници. А сега беше дошъл при него като куче, подвило опашка между краката си.
— Да?
— Обмислях план за напускане на замъка — каза Палдейн. — Има един голям акведукт при северната стена.
— Знам — отвърна Радж Атън. — Преди седемстотин и четиринайсет години, по време на обсадата на Пиърс, херцог Белонсби се престорил, че напуска града, като накарал част от хората си да гребат с лодки през него нощ и ден. Но когато хората на кайфба Хариминах най-накрая влезли в града и глупаво се напили, за да отпразнуват победата, хората на Белонсби излезли от кралските мазета и ги изклали.
Радж Атън всъщност казваше на Палдейн, че е очаквал това предложение.
— Вие, разбира се, имате много лодки, нали?
— Да — каза Палдейн. — Разполагам с близо осемстотин. Още сега можем да започнем да евакуираме жените и децата на източния бряг на езерото, по десет хиляди души на един път. По моя преценка можем да правим по един курс на всеки два часа. Повече от сто хиляди души на ден. Ако халите не нападнат до шест дни, целият замък ще бъде опразнен.
Радж Атън го загледа замислено. Жени и деца. Спасяването им, разбира се, щеше да е първата грижа за тези мекушави северняци.