Едва не се разсмя. Тези хора бяха неговите стари врагове.
Освен това замисляли ли се бяха изобщо северняците за добруването на неговите жени и деца? През последните пет години северняшките убийци удряха най-вече по неговото семейство — баща му и сестрите му, жени и синове. Войната межда Радж Атън и владетелите на Роуфхейвън беше станала кървава и лична. Нахлувайки на север, самият Радж Атън я беше направил кървава и лична.
Лесно можеше да изведе своите Непобедими с една флотилия и да остави хората на Карис да се бранят сами. Или да започне още сега да евакуира всичките си воини и да приключи до края на деня.
— Кое ви кара да мислите, че на източния бряг ще е безопасно? — попита той. — Не е ли възможно халите да са поставили стража около цялото езеро?
Езерото Донестгрий беше голямо, четиридесет мили дължина от север до юг, близо три и половина мили от източния бряг до западния.
— Може би — предпазливо отвърна Палдейн. — Но моите далекогледци в кулата не забелязват там стражи. — Радж Атън почти виждаше съмненията, вихрещи се в главата на Палдейн, тревогите и страховете му.
Той кимна към халите, маршируващи от планините на юг.
— Може да се окаже, че чакат още подкрепления. Или че са скрили войски зад хълмовете. Не бих подценил злата магесница. Би било глупаво да изложим жените и децата на още по-голяма опасност.
Знаеше, че по източния бряг на Донестгрий има пръснати селца и дори няколко малки укрепления, които хората му можеха да бранят. Но брегът беше толкова скалист и земята — толкова планинска, че я обитаваха само пастири и дървари. Радж Атън се обърна към стария си съветник Фейкаалд.
— Вземете двайсет лодки и ги напълнете със смесена част от нашата войска и хората на Палдейн. Накарайте ги да проверят източния бряг на езерото за хали, след което да навлязат в сушата на няколко мили, за да се уверят, че брегът е безопасен. Когато свършат, да се укрепят в някоя крепост и да ме уведомят.
Фейкаалд го изгледа изпод дебелите си вежди, прикривайки усмивката си. Разбираше играта на Радж Атън. Проучването на брега и осигуряването на опорен пункт за пробив си струваше, защото Радж Атън искаше да измъкне своите хора.
— Ще бъде изпълнено, о, Светлина на вселената.
После веднага извика няколко капитани и започна да съставя групата съгледвачи.
— Милорд — каза Палдейн, — освен това тук имаме много дървен материал — за барикади, греди за къщите и така нататък. Можем да заделим хора да работят при източната стена, да сглобят салове. С достатъчно салове можем много бързо да евакуираме по около сто хиляди души повече.
Радж Атън го погледна. Палдейн беше слаб, с изпито лице и тъмна коса, вече почти побеляла. Тъмносините му очи издаваха бистър ум.
— Още не — възрази Вълчият господар. — Ако започнем преждевременно да правим салове, това ще насочи умовете на хората към бягство, вместо да мислят как най-добре да се защитават. Първата ни грижа е отбраната на Карис.
— Милорд — каза Палдейн, — предвид подкрепленията хали, които прииждат от юг, подозирам, че бягството е нашата най-добра — ако не и единствена — възможност.
Радж Атън се усмихна с добре отработената си усмивка, включваща не само движение на устните. Мускулите около очите му също се присвиха.
— Свободен сте.
След като мъглата се разнесе, по стената на замъка се пръсна мълва, че Радж Атън изпраща части на изток, за да може замъкът да бъде евакуиран.
Вестта повдигна донякъде духа на Роланд. Едва сега той за пръв път можа да види самия град. Под него имаше домове и едно бадемово дърво, израсло до стената толкова високо, че можеше да скочи в горните му клони, без да пострада. Намираше се точно зад градината на някакъв благородник, а градът се простираше на север.
На запад се трупаха хиляди хора. Конете на рицарите на Радж Атън стояха навързани по коневръзите покрай улиците.
Срещу западната стена на външната полоса се бяха струпали около четиридесет гиганти главанаци, всеки по двайсет стъпки висок. Жълтата козина под ризниците им изглеждаше по-тъмна от обичайното, защото беше овлажняла от дъжда. Гигантите го гледаха с огромните си сребристи очи, някак тъжно и уморено. Великаните често имаха нужда да хапнат прясно месо и на Роланд не му хареса начинът, по който поглеждаха към децата, които надничаха от вратите и прозорците.