Седеше на бойния кон на сър Боренсон и се мъчеше да овладее подтика си да препусне на юг още сега. Йоме, изглежда, забеляза настроението й.
— Габорн ме моли да остана тук — каза тя. — Смята, че пътят не е безопасен. Пише, че се бои, че „Орис е надвиснала над Карис“ и в този момент Земята го приканя да удари и да бяга с еднаква настойчивост. Объркан е. Реших, че трябва да ти го кажа.
— Сигурно е прав — съгласи се Мирима. Йоме като че ли се колебаеше как да постъпи. — Милейди. Ако желаете да останете тук, аз ви разбирам… Но аз не отивам към Карис на война. Надявам се да придружа съпруга си до Инкара. Просто трябва да тръгна на юг.
— Боя се, че никога няма да ми простиш.
— Да ви простя ли, милейди? — попита Мирима, изненадана от тона на кралицата.
— Нали аз осъдих съпруга ти да изпълни Акта на покаяние — каза Йоме. — Ако знаех, че с това ще тласна и теб на юг, нямаше да го направя. Може би трябваше да отложа този подвиг… Това, което направих, е много тежко.
— Не — заяви Мирима. — Напротив, беше проява на великодушие. Вие му предложихте начин да си спечели опрощението, а както съм чувала, в Мистария казват: „Прошка не се дава — прошка се спечелва“. Боя се, че в случая с моя съпруг, той никога няма сам да си прости, докато не го заслужи.
— Тогава надявам се, че ще го заслужи, щом и ти ще си до него — каза Йоме. — Имаш дух на воин. Изненадана съм, че никой не го е забелязал по-рано.
Мирима поклати глава, зарадвана, че са сменили темата. Винаги бе имала силна воля, но никога не се беше смятала за воин — поне допреди седмица.
— Казват, че когато Земния крал Ерден Геборен бил коронован, Избрал своите воини. Аз много добре знам, че Габорн ме Избра на пазара на Банисфер в деня, в който се срещнахме. Въпреки че тогава не беше Земния крал. Той реши, че съм дръзка, и каза, че иска да ме вземе в двора си, но всъщност ме Избра… Но знаете ли какво си помислих, когато ме Избра?
— Какво? — попита Йоме.
Мирима се поколеба, защото никога не беше споделяла това, всъщност дори не си го беше помисляла.
— Помислих си, още като го видях застанал там, пред сергията, облечен като някое търговче, че бих се сражавала за този човек. Бих умряла за него. Никога не бях мислила така за мъж. Това ми даде кураж да го хвана за ръката, въпреки че беше съвсем непознат.
Думите й развеселиха Йоме.
— Габорн ми разказа как сте се срещнали и как си го хванала за ръката. Той е видял в това само опит за съблазняване — бедна жена, която си търси добър брак.
Това беше вярно, но сега Мирима съзнаваше, че е имало и нещо повече. Опита се да обясни странната представа, която се оформяше в нея.
— Може би не ме е Избрал, а по-скоро сме се избрали взаимно. Миналата седмица, когато ми споменахте, че човек не може да е толкова близо до съзидателните му сили и да не поиска да роди дете… В него има много повече. Откакто го срещнах, гледам земята и красотата й непрекъснато ме смайва — жълтото на някое цвете или синкавите сенки, хвърлени от огладените камъни, или богатият дъх на мъх. Той ме кара да се чувствам по-будна и жива отпреди. Но има и още нещо — кара ме да искам да се сражавам.
— Опасна жена си ти, Мирима.
— Казах ви, че бих ви разбрала, ако пожелаете да останете тук. Знам, че в Карис ще е опасно. Но аз искам да отида — каза Мирима с надежда, че Йоме ще я разбере.
— Нито ти, нито аз имаме достатъчно подготовка за бой… засега — предупреди я Йоме. — Няма да е разумно.
— Знам — каза Мирима. — Но това не може да спре желанието ми.
Йоме прехапа устна и замислено каза:
— Мисля, че… намеренията ти са добри. Като Владетелка на руни, трябва да ги осъществиш. С твоята жизненост можеш да се трудиш неуморно; със своя мускул можеш да нанасяш мощни удари. Нашите хора заслужават всичките ни усилия. Но това ме плаши, Мирима. Ти получи толкова много толкова набързо. Не искам да умреш.
Конят на Мирима се наведе. Земята тук, под Тор Доуан, беше утъпкана, почти не беше останал стрък трева, но конят все пак си намери нещо.
— Ще яздим бързо — обеща Йоме. — Може би ще успеем да стигнем Карис до залез-слънце.
— Много сте мила, милейди — отвърна Мирима и скочи от коня да се разтъпче.
След два часа, докато се хранеха в един хан, куриер донесе вестта от юг: Лоуикър Белдинук се опитал да устрои засада на Земния крал и бил сразен на границата на Белдинук.