Като чу лошата вест, на Йоме направо й призля.
Лоуикър беше обещал да се присъедини към Габорн, обещал беше да изпрати рицари, които да се бият на негова страна. Бе обещал да поведе собствените си войски срещу Радж Атън, да осигури продоволствие за Габорн и неговите рицари.
Какво щеше да стане сега, след като Габорн беше убил краля на Белдинук? Един по един съюзниците на Габорн отпадаха. Беше два следобед. Крал Оруин беше загинал предния ден някъде по това време, сражавайки се със Сияйния на мрака. Сега Лоуикър се бе оказал изменник и го бяха посекли.
След като Лоуикър беше загинал, дъщеря му щеше или да обяви война на Габорн, или да му предложи условия за капитулация. А Габорн толкова бързаше, че нямаше да му се иска нито едното, нито другото.
Все едно дали дъщерята на Лоуикър щеше да предложи война или помирение, Габорн щеше просто да мине в галоп през земите й.
Но можеше да е опасно да се продължи през Белдинук. Рицарите на Габорн се бяха пръснали в тънка нишка оттук до Карис. Габорн с още неколкостотин души препускаше бясно към Карис и хората му сигурно бяха на групи от по десетина души.
При толкова разтеглен строй нямаше как да се бие и всъщност бе чудесна мишена за гнева на Белдинук.
Йоме си помисли, че дъщерята на Лоуикър няма да капитулира, а по-скоро ще наложи натиск. Че ще излезе на лов за всеки неканен гост в земите си.
Габорн се беше надявал, че Лоуикър ще му осигури стотици хиляди бойци. Сега изглеждаше, че ще трябва да си пробива с бой път през същите тези войски.
Йоме въздъхна, погледна Мирима и сър Хосуел и заяви твърдо:
— Ще ни трябва резервна храна — и за нас, и за конете.
Мирима се оказа неподготвена за онова, което видя, когато стигнаха стената Крискейвън. Куриерът във Флийдс беше казал, че Габорн се е справил със засадата на Лоуикър. Не беше споменал обаче, че Земния крал е проклел стената и я е сринал.
Нито пък очакваше, че Лоуикър все още ще е жив. Тримата стигнаха до стената и го намериха прикован към земята, заобиколен от десетина рицари на Габорн.
През корема му беше забито копие, приковало тялото му към земята, а знамето, завързано на дръжката му, го наричаше кралеубиец. Ръцете и краката му бяха отсечени и хвърлени настрана. Остатъкът от тялото му, все още в кралски одежди, лежеше под горещото слънце.
Но Лоуикър притежаваше толкова много дарове на жизненост, че все още не беше умрял. Само един крал или някой от Непобедимите на Радж Атън, човек с много дарове на жизненост, можеше да преживее това изтезание. Около него се беше разляла огромна локва кръв и мухите бръмчаха на ята, но при толкова много дарове на жизненост раните заздравяваха бързо.
Мирима се смая, като го видя как лежи в агония, все още впил се в живота. Беше убедена, че сигурно копнее за смъртта.
Такова беше наказанието, отредено за хора, извършили убийство или опит за убийство на кралска особа. Щом приближиха, Мирима ахна, защото си спомни, че сър Боренсон също беше кралеубиец и Йоме можеше да поиска същото наказание за него.
Миризмата на кръв изпълваше въздуха — тя я усещаше много по-силно със своя дар на мирис от куче. Миришеше странно възбуждащо.
Крал Лоуикър извърна глава, погледна Йоме — от челото му капеха тежки капки пот — и се разсмя.
— Е, издънко на Силвареста, дойде ли да позлорадстваш? — попита Лоуикър. Говореше с мъка.
Йоме поклати глава.
— Дайте му да пие поне — нареди тя на един от пазещите го рицари.
Но баронът поклати глава.
— Това само ще удължи страданието му, ваше величество. Пък и чудовище като него… той не би ви дал и глътка.
Тя погледна със скръб сакатото туловище, останало от крал Лоуикър.
— Искаш ли вода?
— Ах, тя изпитва състрадание към прокълнатите — изръмжа Лоуикър. — Не ме съжалявай. Искам съжалението ти още по-малко и от водата ти.
Мирима не можеше да повярва, че Лоуикър ще е толкова студен, толкова корав дори сега, когато се бе изправил пред смъртта. Но беше виждала това презрително изражение на други лица. В замък Силвареста, когато градската стража излови плячкосващи мародери при идването на Сияйния на мрака, беше видяла подобни изражения на лицата на корави престъпници, хора, които се криеха от Земния крал, за да не погледне в сърцата им и да разбере какви са.
Сега тя разбра дилемата на Лоуикър. Докато много крале сами щяха да потърсят Габорн, за да се съюзят с него и така да спасят себе си и своите поданици, то други щяха да са като Лоуикър Белдинук и Андърс, краля на Южен Кроудън — хора толкова покварени, че да не виждат друг избор за себе си освен да убият Габорн.