Лоуикър знаеше, че самият той е безнадеждно покварен.
— Все едно, съжалявам ви — каза му Йоме.
Лоуикър се закиска безумно и сълзите потекоха по покритото му със спечена кал лице. Явно болката, съчетана с горещото слънце, въздействаше на ума му.
„Какъв зъл човек — помисли Мирима. — Не заслужава жал, а ето, че Йоме му я предлага. Не заслужава вода, но Йоме е готова да му даде.“
— Ваше величество — попита след дълга пауза сър Хосуел, — да го довърша ли? — Не посмя да изрече по-неделикатната дума „убия“.
Мирима помисли, че Йоме ще отстъпи, ще кимне и нещастникът ще умре още сега, ще се освободи от страданията.
— Не — каза Йоме, изведнъж разгневена. — Той на това се надява.
Пришпори коня си покрай Лоуикър и Мирима изпита тръпка на облекчение.
Герой по неволя
Радж Атън се взираше през прозореца в западната кула на цитаделата на херцог Палдейн и оглеждаше градежа на халите.
Засега той общо взето протакаше. Хората му още не се бяха върнали от източната страна на езерото, така че все още не знаеше със сигурност дали ще могат да избягат от крепостта. Фактът, че толкова се бяха забавили, му подсказваше, че групата е избита до крак.
В едно потайно ъгълче на ума си знаеше, че войските на Габорн трябва да са тръгнали на помощ на Карис. Може би дори самият Земен крал щеше да дойде да се бие с халите и той вече предвкусваше задоволството, което можеше да му донесе гледането на битката отдалече.
Радж Атън беше тук с Палдейн, мъжете, които бяха служили като Умове на крал Ордън, и с личния си съветник Фейкаалд. Тримата му огнетъкачи стояха отзад при буйния огън в камината и гледаха дима и гърчещите се пламъци. Извличаха от тях топлина и се мъчеха да си възстановят силите, но бяха толкова изцедени, че Радж Атън се съмняваше дали изобщо ще могат да се бият до края на този ден. А не смееше да се опълчи на халите без огнените му магьосници да са до него.
Сред съмване Радж Атън бързо беше поставил части да бранят портите на замъка. Само че халите просто не им обръщаха внимание и продължаваха да си строят.
— Какво са замислили? — зачуди се гласно Вълчия господар. — Защо не щурмуват?
— Може би се боят да опитат фронтална атака — предположи херцог Палдейн. — Но копаят добре и може да пробият някой тунел под замъка, като чудовищни сапьори.
Халите явно бяха дошли тук с някаква цел.
Но за момента завземането на замъка като че ли не ги интересуваше. Може би не съзнаваха ясно опасността, която представляваха за тях хората тук. На Радж Атън дори му се струваше, че има някаква далечна възможност просто да са забравили, че замъкът е тук; в края на краищата те бяха странни същества, играещи по свирка, която никой човек не можеше да чуе.
Той хвърли поглед към Костения хълм. Злата магесница се трудеше там, близо до върха на хълма, и огнените руни, дамгосани по корубата й, проблясваха. За момент масивната й глава се извърна към замъка, но след това тя продължи работата си.
Може би злата магесница се чувстваше добре защитена, след като поданиците й пазеха равнините. Околността вече беше нашарена с отвори към подземни пещери, опасана с ровове, украсена с вонящата руна, покриваща хълма. Той огледа Костения хълм, защитен зад бариерата от втвърдена пихтия и увит отчасти в своя пашкул.
Лепкавите вече бяха престанали да издигат стените — сигурно странните укрепления на злата магесница вече бяха довършени.
Дали беше просто съвпадение, че бяха дошли тук точно сега, когато той се готвеше да се сблъска със Земния крал? Възможно ли беше да подготвят това бойно поле за Земния крал?
По-вероятно му се струваше плановете им да нямат нищо общо и с двамата. Халите пренебрегваха и него, и армиите му все едно, че не заслужава вниманието им.
Радж Атън поклати глава. През последния час беше налегнат от странни и отчайващи чувства по причини, които не можеше да разбере.
„Не би трябвало да съм отчаян — прецени той. — Та аз съм най-могъщият Владетел на руни, красил земята от хилядолетия. Моите облекчители в Индопал са ми извлекли мускул и жизненост от хиляди поданици, взели са гъвкавост и ум от други хиляди. Меч, забит в сърцето ми, не може да ме убие. Няма причини да съм разтревожен.“