Но беше. През последните месеци беше започнал да вярва, че е несъкрушим, че е на ръба да се превърне в легендарно същество, в Дара всечовешки — толкова харизматичен Владетел на руни, че да не му се налага повече да извлича качества от своите Посветители. Надяваше се да се превърне в Сила, в природна стихия, като Земята, Огъня или Водата.
Дайлан Чука беше постигнал всичко това в древни времена, стига легендата да говореше истината.
Радж Атън се бе озовал на ръба да придобие това изключително качество; допреди десет дни като че ли нищо не можеше да го спре. Но точно тогава старият крал Менделас Ордън му открадна силарите.
„Разбира се, ако халите знаят, че срещу тях се е изправил човек като мен, ще се боят“ — помисли Радж Атън.
Отново погледна злокобната руна, която халите оформяха при Костения хълм. Вонята от нея беше станала непоносима и миризмата висеше над хълма като спирала от кафеникава мъгла.
Смърт се излъчваше оттам. Радж Атън чувстваше болка, гнило и развала. Само от едно поглеждане очите го засърбяваха, искаше му се веднага да извърне глава. Смътни светлини примигваха зад този мръсен дим като призрачните светлини, образуващи се, когато на повърхността на някое блато забълбука на мехури блатната газ. Имаше чувството, че цялата руна всеки момент ще избухне в пламъци.
„Изпитвам отчаяние. Не знам защо, но тази руна е ключът.“
Халите съсредоточаваха твърде много внимание върху нея. Магесниците им се тълпяха по склона, ровеха големи ровове така, че руната да се очертава като барелеф, и влагаха в нея вонята си.
Радж Атън притежаваше дарове на мирис от хиляди хора. Той вдиша дълбоко. Успя да долови десетките хиляди подтонове и аромати: букет гнило и разкапана плът, смесени с дим и смърт, и човешка пот, богата симфония, гъмжаща от надмогващи се една друга миризми. Имаше чувството, че е на ръба на прозрението, че ей сегичка ще разбере всичко напълно и изцяло.
Явно халите бяха дошли при Карис с единствената цел да направят тази руна.
Едно от чудовищните насекоми се подхлъзна и предизвика свлачище по стените на руната. За радост на Радж Атън, част от руната се срина. Хали магесници се разтичаха да я съградят отново, да я укрепят и да вложат нови миризми.
Руната беше съблазнително близо. Едно дете с чук можеше да я удари и да я събори.
Във внезапен изблик Радж Атън стовари облечения си в желязо юмрук в перваза на прозореца, постоя за миг и вдиша едва доловимата тъкан от миризми, идещи от руната.
Затвори очи и се съсредоточи. Вдиша дълбоко и си даде сметка, че някои от миризмите не са просто миризми. По-скоро внушаваха чувства. Да, отчаяние се наричаше миризмата, която вдишваше.
Никога не беше помислял за възможността една миризма да предизвиква чувство.
Вкисналата пот на някой, страдащ на ръба на смъртта. Радж Атън вкуси миризмата и заедно с нея усети отчаянието на този човек.
Пушек и агония. Соленият вкус на човешки сълзи. Мазната миризма на изгоряла плът и с нея още един пушлив мирис: житните поля, догарящи в опожарените ниви.
Развала. Нечий труп се пръсна като гнила диня.
Връхлетяха го отчаяние и ужас. Меднокиселата миризма на кръв; жена, чиято родилна течност изтича, развала… жена, раждаща мъртво дете. Умора.
Киселият вкус на старческа кожа. Самота толкова дълбока, че боли чак до костите.
След един безкрайно дълъг миг Радж Атън се усмихна и едва не се разсмя болезнено. Беше разпознал цялата тази сложна миризма: беше симфония на човешкото страдание, ода на отчаянието на цялото човечество.
— Това е заклинание — каза той. И сам се стресна, щом изрече думите на глас.
— Какво? — зяпна го херцог Палдейн.
— Руната — каза Радж Атън. — Това е заклинание, написано с миризма… заклинание, което трябва да донесе проклятие на човечеството.
Изведнъж изпита непреодолимо желание да смаже и руната, и създателите й веднъж и завинаги.
Но се усъмни, че ще може да извърши този подвиг. Халите бяха твърде умни, за да му оставят достъп до своята цел, твърде силни, за да бъдат победени, поне докато бяха толкова много. А и пашкулът преграждаше пътя към руната, оставена беше само една тънка пътека за строителите.
Все пак трябваше да опита.
— Халите може и да строят — заяви той, — но ние не сме длъжни да ги оставяме да строят в мир. Може и да не успея да завзема този хълм, но все пак мога да им разваля веселбата.