В очакване на Сафира
Конят на Боренсон бавно се спускаше по тясната пътека през рехавия сняг високо в планините на Хест.
Той спря, огледа малката долина и видя затънало в преспите стадо слонове. Повечето вече бяха измрели и лежаха като изваяни слонски фигури от камък, покрити с ледена кора. Но два от огромните стари самци погледнаха свитата на Сафира, немощно надигнаха туловищата си и нададоха тръбния си рев.
Това бяха питомни слонове, с подрязани и покрити с мед бивници. Но изглеждаха толкова изнемощели от глад, че едва ли щяха да се измъкнат от долината. Пастирите им ги бяха изоставили.
Явно Вълчия господар се беше опитал да преведе бойни слонове през планините — и се бе провалил. На три пъти през тази нощ групата на Боренсон подмина части обикновени бойци от армиите на Радж Атън. Бяха стрелци и пехота, перачки и колари — стотици хиляди. И в най-кошмарните си сънища Боренсон не си беше представял, че Радж Атън ще се опита да преведе толкова много войска през високите планини толкова късно през есента. Тесните пътеки по висините на Хест не предлагаха много фураж — само трънливи храсти и жилава трева, и сняг, колкото да се утоли жаждата. Нямаше дърва за огън, затова много от бойците горяха изсъхнала волска тор в биваците си.
Път, който Боренсон взимаше за час на подсилен кон, можеше да отнеме на тези мъже и жени цял ден. Пътят, който той преодоляваше за една нощ, щеше да струва на простия войник седмици усилие. Много от конете, които Боренсон видя в последната част, бяха в ужасно състояние — кожа и кости. Войниците, които ги яздеха, най-вероятно щяха да затънат в снега и да умрат преди да е паднала зимата, точно както щяха да измрат тези слонове.
Радж Атън се беше захванал с гибелна игра, залагайки живота на тези хора и на животните.
„Но на него му е все едно — каза си Боренсон. — Животът, който залага в тази игра, не е негов.“
Планинският въздух беше рязък, духаше хаплив вятър и развяваше наметалото му. Боренсон се загърна и зачака Сафира да го настигне. Надяваше се, че като види слоновете, ще разбере глупостта на господаря си. Доказателствата бяха навсякъде. Според мълвата Радж Атън беше взел над хиляда дара на ум. С толкова много ум можеше да си спомни с най-живи подробности всеки миг от живота си. Но даровете на ум позволяваха на човек само да съхранява спомени, не и непременно да преценява добре.
„Значи е взел хиляда дара на ум, а е по-тъп от задника ми“ — помисли Боренсон.
Предния ден, когато Сафира каза, че Радж Атън бил най-великият човек на света и със сигурност щял да спаси човечеството от халите, Боренсон й беше повярвал. Но сега не я гледаше и съблазнителната сила на нейния Глас не звучеше толкова убедително, когато си припомни думите й.
Не, Радж Атън изобщо не беше умен. Само глупак щеше да прати толкова много прости хора в тези планини.
„Или глупак, или безразсъден и отчаян човек“, нашепна глас в ума му.
Навярно Радж Атън беше твърде от дълго Владетел на руни. Може би беше забравил колко крехко същество е един обикновен човек. Мъж само с два дара на мускул и метаболизъм можеше да се втурне през боен строй и да посече простите войници като плашила за врани.
Измираха адски лесно. Предната нощ беше завалял слаб сняг, но продължи да вали цялата сутрин. Ако се задържеше, войските на Радж Атън щяха да затънат в него. Животните им щяха да измрат до две денонощия, а без дърва за огрев хората щяха да умрат от студ до няколко дни.
Какво бе накарало Радж Атън да повярва, че хубавото време ще се задържи? Трябваше да е проучил Роуфхейвън и да знае какъв риск поема.
„Радж Атън е глупак — реши Боренсон. — А Сафира не го разбира.“
Знаеше, че Индопал е огромна страна, включваща много кралства. И макар да беше прекосил някои части на Деяз и на Мътая, не беше стигнал по-далече на юг, не беше видял гъмжащите орди на Картиш и на стар Индопал. Казваха, че преди Радж Атън да завладее всички свои съседи, старото кралство на Индопал с неговите джунгли и огромни плодородни поля изхранвало сто и осемдесет милиона души. Сега Радж Атън със сигурност властваше над три пъти повече поданици. Но дори и той не можеше да си позволи да хвърли на сигурна гибел половин милион от най-добре обучените си пехотинци и стрелци.
Да, Радж Атън беше глупак. Или можеше да е луд, заблуден от собственото си красиво лице, от силата на собствения си Глас.