Ужасът бе в това, че Сафира в своята невинност не можеше да разбере крайностите у Радж Атън, пороците му.
Сафира беше инструмент в ръката на Радж Атън и ако не успееше да го склони да постъпи по нейна воля, той със сигурност щеше да я накара да действа според неговата.
Боренсон изчака няколко тягостни минути. Когато Сафира най-сетне се приближи, той се отмести откъм вятъра, за да може тялото му да я предпази от хапливия му напор.
— Ах, вижте слоновете на моя господар — възкликна Сафира и спря, за да може конят й да си поеме дъх. Горкото животно наведе глава и заблиза снега да се освежи. — Трябва да направим нещо, за да ги спасим.
Боренсон безпомощно погледна умиращите от глад слонове. На утринната светлина красотата на Сафира се бе превърнала в ужасяваща и отнемаща дъха гледка. През цялата нощ облекчителите в Оубран сигурно бяха работили, за да „облекчат“ конкубинките от тяхното обаяние и глас и да ги прехвърлят през векторите на Сафира. Сафира вече беше събрала хиляди дарове. Боренсон погледна лицето й само за миг, но красотата й го опари като нажежена пещ и той се почувства недостоен да стои близо до нея.
Два лешояда припляскаха с криле и се издигнаха от един слонски труп.
— Какво предлагате вие, о, Звезда на Индопал? — попита умолително Боренсон. След като тя не отговори, той погледна Пащук и телохранителите. Не виждаше начин да спасят слоновете, освен ако не изгубеха цял ден, влачейки сено и храна за тях от Мистария.
Ако Сафира му заповядаше да докара храна за слоновете, той щеше да се подчини, но се боеше от последствията, ако се забавеше. Трябваше да заведе Сафира при Радж Атън, да го убеди да сложи край на тази самоунищожителна война.
— Аз… не знам какво можем да направим за тях — отвърна Сафира.
— Опасли са тази долина до последния стрък, о, Най-велика от звездите — каза Пащук. — Може би ако ги откараме в някоя по-ниска долина, там ще има повече трева и слоновете ще си върнат достатъчно сила, за да могат да оцелеят.
— Този план е чудесен — радостно възкликна Сафира.
Боренсон погледна намръщено Пащук, за да му покаже колко е недоволен от идеята му. Но видя лицето му и разбра, че едрият мъж е точно толкова омаян от Сафира, колкото и той. Пащук само се надяваше да я удовлетвори.
— О, Премъдра милейди — каза Боренсон, — вашият господар се опита да преведе слоновете през планините твърде късно през есента. Не можем да ги спасим.
— Не е виновен моят господар, че времето не иска да му съдейства — заяви Сафира. — Времето трябваше да е по-топло по това време на годината. То често остава топло, нали?
— Така е — призна Боренсон. Гласът на Сафира беше толкова изкусителен, че не можеше да не го разколебае. Беше права, разбира се. Времето често оставаше топло по това време на годината.
— Все пак — каза Боренсон, — доведе ги твърде късно.
— Не търсете вина у моя господар — каза Сафира. — Обвинението лесно се дава, трудно се приема. Господарят ми прави само това, което е необходимо, за да спре набезите на вашите свободни рицари. Ако някой е виновен, то това е вашият крал.
Думите й изплющяха като бич по гърба му. Боренсон се присви, неспособен да измисли възражение, неспособен да отвърне нищо. Опита се да си спомни мислите си отпреди миг, но Сафира му бе заповядала да не търси грешки у Радж Атън и нейната заповед беше толкова убедителна, че умът му се хлъзна далече от всякакви лоши мисли.
Боренсон и Пащук оставиха Сафира с телохранителите й и поеха надолу към умиращите от глад слонове. Стадото включваше петдесет животни, но само пет от тях бяха останали живи. В тясната долина не течеше вода и Боренсон реши, че другите слонове са издъхнали повече от жажда, отколкото от глад.
Почти целият им ден мина в превеждането на оцелелите животни на осем или десет мили надолу по планинските склонове. След две мили стигнаха линията на дърветата.
След това Пащук поведе слоновете по един път към тясна долина. Тук слабият сняг премина в студен дъжд. В долината течеше вода и имаше достатъчно трева, за да могат слоновете да попасат два дни, след което да продължат към низините, но Боренсон не изпитваше особена надежда, че ще оцелеят.
Тревата беше изсъхнала и нямаше да им даде достатъчно енергия. Без хора, които да ги подкарват, животните сигурно щяха да са твърде слаби, за да напуснат това място.
Все пак беше направил всичко възможно.