Свитата на Сафира слезе от планините и Боренсон поведе. Войниците на херцог Палдейн сигурно щяха да пазят този път; голяма въоръжена група можеше да мине, без да пострада, но Сафира със свитата й щяха да са лесна плячка.
Боренсон не знаеше къде точно да очаква засада, но беше сигурен, че ще има.
Затова тръгна в авангарда на групата, на сто крачки пред останалите. През цялото време оглеждаше за признаци на засада. Но тъй като си беше загубил даровете, погледът му не беше толкова остър като преди; ушите му като че ли бяха заглъхнали и едва чуваха. А без своята жизненост се уморяваше по-лесно отпреди.
Все пак да имаш дарове не беше всичко. Да знаеш какво да търсиш беше също толкова важно, колкото да имаш остри очи. Затова той се вглеждаше в тъмните гънки на долините, където боровете растяха нагъсто, внимателно оглеждаше околните канари, зад които можеше да се крие някой кон, и всеки път се безпокоеше, щом стигнеше до поредната падина и трябваше да огледа височината отвъд.
Надяваше се само, че Габорн ще използва силите си да го предупреди, ако има опасност.
По обед се изля пороен дъжд. Боренсон гореше от желание да усилят марша, но Сафира заповяда обратното.
Под един горист склон се натъкнаха на стара къща, приют за пътници. Сламеният покрив беше хлътнал и на дупки, но Боренсон беше толкова прогизнал, че всякакъв покрив му изглеждаше толкова добре дошъл, колкото и на Сафира. Освен това надвисналите клони на околните борове предлагаха допълнителен заслон.
— Сър Боренсон, помогнете на Маакет да напали огъня, а Пащук и Ха’Пим ще приготвят храната — каза Сафира. — Прегладнях след толкова пътуване.
— О, Велика звезда — промълви Боренсон. — Ние сме… трябва да бързаме.
Сафира го прикова с укорния си поглед и Боренсон вдигна ръка да заслони очите си.
Отиде да запали огъня и не възрази — каза си, че една кратка почивка ще даде време на конете им да се нахранят, като опасат стръвно тревата около къщата, както можеха да направят само подсилени коне. Освен това от студения дъжд бяха съвсем премръзнали. Трябваше да отпочинат.
А и беше твърде уморен, за да спори повече.
Влезе в къщата и намери един сух ъгъл, където покривът все още пазеше от дъжда. За щастие, ъгълът се оказа близо до огнището. Подът беше осеян със сухи борови иглички и шишарки и двамата с Маакет ги събраха и ги сложиха в огнището. Скоро огънят се разгоря.
Докато си вършеше работата, Боренсон непрекъснато усещаше близостта на Сафира. Тъй като знаеше, че отвън няма да се намерят сухи клони, отиде в другия край на къщата и смъкна от тавана малко суха слама. Хвърли я в огъня, а Пащук и Ха’Пим донесоха вода да сварят ориз и да сгреят агнешкото, печено в кокосово мляко, което носеха от Палата на конкубинките.
След като се нахраниха, Сафира заповяда на мъжете да пазят, докато тя подремне, защото, каза тя, няма да е от полза „да се появя пред Великата светлина с торбички под очите от липса на отдих“.
Така Боренсон остави Сафира да лежи в топлия и сух ъгъл, а той самият остана да пази.
Не можеше да почива. Направо си прахосваха деня и след като обърна гръб на Сафира, той усети, че отвътре му кипи.
Не смееше да сподели недоволството си с нея. Боеше се от укорите й, но беше отчаян от забавянията, които тя налагаше. А може би тя просто не искаше да види Радж Атън?
Сафира спеше — дишаше дълбоко и тихо под пъстрата завивка на пода, самата картина на пълно блаженство.
Боренсон се замисли дали все пак не трябва да я убие. С толкова многото си дарове на обаяние и на глас тя щеше да е опасна — по своему не по-малко опасна от Радж Атън.
Вгледа се в лъчезарното й лице, видя красотата и невинността в него и разбра, че да я убие, да отнеме живота й, е толкова невъзможно, колкото да изтръгне сърцето на свое родно дете.
Остави Сафира на Ха’Пим и на Маакет и излезе навън при Пащук, който беше застанал на една близка скала под заслона на ниско надвиснал бор.
Бяха слезли от високите планини. Покрай пътя долу се издигаха тъмни борове, непроницаема преграда за погледите им. За около час можеха да стигнат до по-топлите хълмисти земи, където вирееше дъб и бряст.
Боренсон се загледа към пътя.
— Как са ти перлите? — попита той Пащук. Беше забелязал колко неудобно седи воинът на седлото — постоянно се надигаше с помощта на бедрата си.
Не беше престанала да го безпокои цената на това, че е гледал лицето на Сафира.