Радж Атън разбра заплахата и препусна към замъка.
Халите от запад се втурнаха да преградят провлака — и бягството на Радж Атън.
Мъжете по стените на замъка започнаха да викат, окуражаваха бойците на Радж Атън да препускат по-бързо, подкрепяха мъжете, които им бяха врагове само допреди няколко часа.
Но Роланд само стоеше със зяпнала уста и гледаше.
„Това ли е най-доброто, което можем срещу тях? — чудеше се той. — Значи ще им спираме работата за две-три секунди, и после ще бягаме, като дете, замерващо рицар с гнили смокини.“
Да се прави това беше пълна глупост.
По равнината бяха нападали не повече от шейсет или седемдесет хали, а Радж Атън се оттегляше.
Сякаш през цялото време беше очаквала точно този момент, злата магесница удари.
Огромното чудовище щръкна на върха на Костения хълм, вдигнало големия си прът към небето, и от туловището му се изтръгна силен съсък. Огнените й руни грееха като дреха от светлина.
Последва трясък като от гръмотевица и от нея се понесе мощен вятър, който разлюля хълма, сякаш някой е хвърлил невидим камък в езеро и е образувал кръг от вълни. Роланд нямаше да може да види всичко това, ако не бяха грий, които се замятаха из въздуха. Вятърът ги удари и ги помете като сухи листа.
После вятърът удари по бойните коне в равнината. На пръв поглед просто като че ли ги блъсна въздушен порив — но конете изведнъж започнаха да се сриват на каменистата земя, чу се грохот на метални брони. Воините закрещяха. Някои успяха да се надигнат и започнаха да пълзят насам-натам, но безчет хали притичаха да ги довършат.
Радж Атън и първите му хора приближиха провлака — раздърпана команда от триста души. Конете се олюляваха заслепени, а стената от оръженоски се втурна да ги посрещне.
И тогава вятърът удари Роланд с пълната си ярост. Той усети ледената му целувка, сякаш го целуна самият Страх, нечовешки страх, от който сърцето му заби като обезумяло и който го накара да поиска да се скрие. Миризмата на въздуха беше като от опърлена коса, но сто пъти по-силна. Тътен прокънтя в ушите му, много по-гръмък от тътена на най-големия водопад. Очите му пламнаха болезнено и всичко му се стори съвсем черно.
Внезапно заслепен, сред грохота като от бурно море, който надви всякакви други звуци, Роланд изрева и се впи в близкия зъбец на стената. Беше замаян и не можеше да разбере къде е горе и къде — долу.
Около него мъжете закрещяха в ужас:
— Помощ! Сляп съм! Помощ!
Но помощ нямаше да дойде. Толкова силно беше проклятието на магесницата, че Роланд само лежеше, изпълнен с ужас, дишаше тежко и почти не се надяваше да остане жив.
„Нищо чудно, че халите не се боят от нас!“ — помисли той.
Очите му пареха и пулсираха от болка. Пое си дъх и отри с ръкава сълзите от лицето си. Чувстваше се съвсем разбит.
Грохотът в ушите му започна да заглъхва и през сълзите той успя да види как слънцето е помръкнало като луна в сивото небе. Успя да се изправи на колене, опита се да надмогне слепотата, замига рязко. Черни облаци като че ли скриваха цялата гледка. Навсякъде около него мъжете се бяха свили долу, търкаха лицата си и примигваха в тъмното.
След няколко мига осъзна, че халите са приближили провлака и навлизат в обсега на балистите. Мерачите завикаха команди и първите балисти стреляха. Въздухът се изпълни с трясък, после гигантските метални стрели засвистяха във въздуха и почнаха да разкъсват корубите на първите хали.
Роланд примига в сумрака и успя да ги види — сиви туловища, гърчещи се в тъмното. Изглежда, конницата на Радж Атън щеше да бъде пометена.
Но Радж Атън не беше прост владетел, а хората му не бяха прости войници. Бяха се съвзели достатъчно от удара на магесницата, за да могат да се бият.
Нападнаха мъжки. Пики започнаха да се забиват в халите. Коне зацвилиха, щом кристалните мечове засвяткаха между тях. Славни чукове закънтяха по стоманена броня.
Десетки и десетки хали загинаха в клането, докато Радж Атън се мъчеше да си пробие път към Карис. Мъже с големи дарове на метаболизъм и мускул скачаха от загиващите коне и се втурваха на бой, дългите им бойни чукове се вдигаха и падаха, посичайки дебелата кожа на халите.
Хората на балистите викаха и се напъваха да пренавият макарите, които изпъваха въжетата на огромните лъкове; момчета вдигаха тежките пръти и ги зареждаха в дълбоките жлебове.
Самият Радж Атън, най-могъщият човешки владетел, закрещя боен вик, който разтърси замъка и от външните стени се посипа мазилка. Роланд видя как няколко хали залитнаха, за кратко зашеметени от звука, но после нападнаха с удвоена ярост.