Чу отчаяни викове; долу при Каменните докове пет дузини кораби, слепени от камък и лепкава пихтия, се спуснаха във водата.
Нямаха нито платна, нито весла. Но халите използваха за гребла дългите си бойни мечове.
Роланд примига да задържи сълзите си. Странните съдове приличаха на орехови черупки, заплували във вада. Само че тези кораби се носеха право към него, пълни със стотици хали.
Ужасът го стисна за гърлото. Беше се надявал, че няма да му се наложи да се изправи срещу врага. Нали беше на южната стена, в края на краищата, а всички знаеха, че халите не могат да плуват и потъват като камък.
Успокои се, че варосаните стени на Карис са прекалено гладки, за да може било човек, било хала да ги изкатери, въпреки че мазилката тук-там се беше откъртила.
Стисна дръжката на късия си меч, който му бе свършил добра работа срещу пътните разбойници преди два дни, и се зачуди колко ли ще му помогне в предстоящата битка.
Беше глупаво, че е тук. Глупаво беше един прост човек да се бие с хала.
Отвън на провлака Радж Атън изрева отново, надявайки се да зашемети халите. Роланд погледна към него и видя, че чудовищата не само пренебрегнаха вика му, но заситниха към него още по-бързо, като че ли най-сетне разбрали, че е заплаха за тях.
— Приготви се! — завика барон Пол. — Готови!
Виячите нададоха странните си писъци в неземен хор.
Мъжете около Роланд затичаха, надигнали щитове и награбили бойни брадви. Няколко души му ревнаха да се размърда, вдигнаха един тежък камък на зъбера и отидоха да донесат друг.
— Проклятие! — извика Роланд. Не му хрумна нищо по-подходящо. — Проклятие!
— Вижте! — извика някой зад него. — Те са при портите!
Роланд погледна на запад. Зад отстъпващия Радж Атън прииждаха хали. Профучаха преди стражите на портата да успеят да вдигнат моста и изхвърчаха през първите два барбикана. Роланд не успя да види дали пробиват към същинския замък, защото кулата на портата му скриваше гледката.
Злата магесница на върха на Костения хълм отново надигна големия си прът в небето и отново от нея се изтръгна гръмък съсък. Навсякъде по стените на замъка мъжете завикаха — никой не искаше отново да го порази грозното й проклятие.
— Затвори очи! Запуши уши! Никой да не диша пушеците! — изреваха неколцина.
Роланд хвърли поглед към портите и видя как падат мъже, поразени от проклятието.
Присви се до стената, запуши уши, стисна очи и затаи дъх.
Второто заклинание удари като гръм. Роланд рухна долу, стиснал очи, без да смее да си отпуши ушите.
За негово облекчение това донякъде помогна. Този път не се замая.
Отвори очи и макар и този път да пареха болезнено и гледката да беше малко смътна, не беше заслепен. Беше се озовал лице в лице срещу някакъв момък, който толкова се беше изплашил, че като че ли всичката му кръв се беше изцедила. Зъбите на момчето тракаха и Роланд разбра, че е твърде изплашен, за да се бие, че предпочита да легне тук и да умре на място.
И докато седеше свит до стената, Роланд разбра също така, че злата магесница хвърля проклятията си в опит да му попречи да брани Карис.
Целия си живот Роланд бе преживял както дойде. Натикан беше в житейския коловоз по план, предрешен от родителите му, реагираше на всяко ръчкане от страна на жена си само с едно изръмжаване. Беше тръгнал на север, за да намери сина си, когото никога не бе познавал, и не защото изпитваше кой знае какви чувства към момчето; просто знаеше, че така е редно.
Но сега стисна зъби, изпълнен със съжаление за всичко, което не бе направил в живота си, за всичко, което нямаше да може да направи. Беше обещал да стане баща на Ейвран, искаше да бъде баща на сина си. Сега се съмняваше, че ще му остане такъв шанс.
„Мога или да легна и да умра тук като тоя тъп момък, или да се вдигна и да се бия!“ — помисли той.
Чу глух тътен, щом единият от странните каменни кораби се блъсна в стената на замъка. Повече не можеше да чака.
— Хайде! — изръмжа той на изплашения момък. — Да ставаме и да се бием като мъже!
Изправи се, надигна момчето и му подаде ръка. Надвеси се между два зъбера и се опита да надникне през мръсните лютиви пари.
На сто стъпки под тях един кораб на халите се беше врязал в стените на Карис. Едно чудовище заби огромните си нокти в стената на замъка и раздра дебелата мазилка.