Странници на пътя
„Бягай!“ — изкънтя гласът на Габорн в ума на Боренсон и той дръпна юздите на коня и се загледа по пътя на запад към Карис, примижал, за да види по-добре в мрачината. Вдигна предупредително ръка на Пащук, Сафира и нейните двама телохранители.
Боренсон яздеше в челото, Пащук бе до него.
— Какво има? Засада ли? — Пащук примижа, мъчейки се да прониже с поглед тъмнината, хвърляна от дъбовете и боровете по склона отляво. През последните няколко минути Боренсон го беше очаквал. Пет мили по-назад бяха прекосили някаква невидима черта.
Растенията там димяха и вехнеха, поразени от някакво странно заклинание. Тревата свистеше, сякаш беше пълна със змии. Клоните на дърветата бяха провиснали унило. Лозниците по земята се бяха сгърчили като в болка и всичко това бе придружено от странна воня на преждевременно гниене и развала.
Колкото повече напредваха, толкова по-посърнала ставаше околността. Нищо не бе останало живо. Ниски кафяви валма дим се стелеха по земята.
Растителността беше поразена от проклятие, по-злокобно от всичко, което Боренсон бе виждал. Предчувстваше беда.
— Не знам… дали е засада — отвърна Боренсон. — Земния крал предупреждава, че отпред ни дебне опасност. Може би трябва да свърнем встрани и да тръгнем напряко.
Изведнъж, долу на пътя при следващия завой, изпод голите клони на един огромен дъб изтича момиче. Виковете му едва се чуваха:
— Помощ! Помощ!
Момичето видя Боренсон и надеждата преобрази лицето му. Беше малко момиче, с дълга рижа коса, същия цвят като на Боренсон, облечено в мръсна синя туника на небесен ездач.
Боренсон беше препускал в бесен галоп последния час, надявайки се да стигне Карис преди мръкване. Беше се опасявал да не срещнат хали и се беше надявал, че ако препускат достатъчно бързо, ще могат да ги надбягат. Но сега бяха забавили конете, за да си починат.
— Помощ! — извика момичето и зад него се появи една тичаща на широки отскоци жена. Двете тичаха под дърветата по увяхналата трева, сякаш бягаха от някакъв кошмар. Избледняващите лъчи на следобедното слънце ясно огряваха лицата им.
Отдалече жената изглеждаше сякаш бе паднала в казан със зелена боя. Носеше черно наметало от меча кожа — то се развяваше и се виждаше, че под това единствено облекло е гола. Имаше малки гърди и тънка фигура, а зелената боя като че ли наистина покриваше всяка част от тялото й. Но нещо във външността й накара Боренсон да се сепне, накара го да изпита неописуемо изумление. И това, което го изуми, не беше фактът, че е красива, нито че е полугола. По-скоро, макар и от двеста крачки, боядисаната в зелено жена му се стори позната.
Сърцето му заби лудо. Вайлдът на Бинесман! Въпреки че сам не беше виждал съществото, на всеки благородник в Роуфхейвън бе казано да го търси. Боренсон се зачуди как така се е появило точно тук.
Пащук се напрегна, а Боренсон посегна зад седлото си за бойния чук.
„Бягай!“ — отново го предупреди Земния крал.
— Проклятие, чух те! — изрева Боренсон в отговор на Габорн, макар много добре да знаеше, че няма как да го чуе.
— Засада ли е това? — попита Пащук. В Индопал понякога използваха жени и деца, за да примамят воините към гибел, но никой приличен благородник в Роуфхейвън не си позволяваше тази подлост.
— Да се махаме! — прикани ги Ха’Пим отзад и хвана юздите на коня на Сафира. Обърна го и се приготви да препусне в галоп през откритото поле.
В този момент от завоя се появи една хала — огромна, чудовищна, понесла грамаден славен чук.
— Аз ще взема момичето, ти дръж жената! — извика Боренсон на Пащук.
Заби силно петите си в хълбоците на коня и вдигна оръжието си. Не хранеше илюзии. Дарове не бяха му останали, нямаше в добавка мускул, гъвкавост и метаболизъм и едва ли щеше да може дори да се приближи достатъчно, за да замахне. Но все пак халата не знаеше това. Надяваше се, че като усети, че срещу него препускат двама воини, звярът ще спре достатъчно, за да може той да грабне момичето и да избяга.
Пащук препусна до него.
— Чакайте! Оставете ги! — извика Ха’Пим зад гърба му. — Трябва да пазим господарката!
Непобедимият дръпна юздите и когато Боренсон погледна през рамо, вече препускаше назад към кралицата си.
Боренсон не можа да прецени дали Пащук постъпи добре, или зле. Беше доловил ясно страха в гласа на Ха’Пим.