Той се приведе над конския врат, вдигнал високо оръжието си. Конят му притежаваше два дара на мускул и лесно можеше да го понесе заедно с момичето и вайлда. Но такава езда щеше да е мудна и Боренсон се усъмни, че ще може да спаси и двете. Всъщност вайлдът тичаше отзад доста тромаво и от време на време се обръщаше и поглеждаше назад, сякаш гореше от желание да се прегърне с чудовището.
Боренсон препусна към детето и забави достатъчно, за да може да посегне, да я хване и да я издърпа.
Но вече нямаше дарове на мускул и не прецени добре усилието. Детето подскочи, за да му помогне по-лесно да го издърпа на седлото.
Беше намислил да я метне на седлото пред себе си, но не можа да я хване добре под мишницата. Някакъв мускул в рамото му се изметна и болката така го опари, че се уплаши да не се е осакатил.
Все пак успя да издърпа детето на коня зад себе си, след което препусна към зелената жена.
Но когато погледна към вайлда, още три хали се появиха на завоя. Боренсон не можеше да стигне навреме. Халата надигна славния чук, втурна се напред и кристалните й зъби засвяткаха като кварц на слънчевата светлина.
Боренсон се опита да обърне коня — щеше да остави вайлда да загине.
Момичето зад него извика:
— Грозен избавител, Светъл разрушител! Кръв, да!
Зелената жена се закова на място, обърна се срещу халата, скочи и вдигна юмруци.
Действието й сякаш изненада халата. Тя препускаше след нея на пълна скорост. Сега спря и размаха славния си чук.
Ударът отхвърча далече встрани. Изкънтя върху черния път със звука на кършещо се дърво.
Това, което стана в следващия миг, Боренсон не можа да го повярва.
Главата на халата беше голяма колкото фургон. Пастта можеше да глътне Боренсон заедно с коня му. Ако чудовището паднеше върху него, петнайсетте тона плът щяха да го премажат в пръстта както воденичният камък стрива ечемика.
Но зелената жена изви ръка като в някакъв налудничав, зашеметяващ окото танц, все едно че беше магесница, рисуваща руна във въздуха.
А когато ударът й се стовари, все едно че тя самата боравеше със славен чук.
Кристални зъби се пръснаха и изхвърчаха като капки вода, уловили слънцето. Плътта на грамадната хала се отпра от лицето и откри черепа отдолу. Навсякъде швирна грозна, тъмна като индиго кръв.
Халата залитна от удара на зелената жена, сякаш се беше блъснала в каменна стена. Цялото й тяло се вдигна на шест-седем стъпки във въздуха и четирите й грамадни крака се сгърчиха като на паяк, мъчещ се да опази корема си.
Когато рухна с грохот на пътя, беше мъртва.
Боренсон зави към зелената жена, но нямаше нужда да си прави труда. Пащук се прояви като мъж, въпреки че Сафира му беше взела перлите, и сега препускаше към вайлда.
Но зелената жена не се задоволи с убийството на чудовището. Въпреки че към нея се носеха още трима негови събратя, тя скочи върху главата на мъртвата хала, натика юмрука си в черепа й, изтръгна парче мозък, почернял от кръвта, и го налапа.
Боренсон зяпна от изумление и дръпна юздите на коня. Пащук стигна до жената и я награби отзад.
Боренсон обърна коня и препусна на север към Сафира и двамата телохранители. Погледна през рамо да се увери, че Пащук се е разкарал, преди да са го застигнали халите.
Пащук нямаше време за учтивости. Сграбчи зелената жена през кръста като чувал с овес и я метна през седлото. Тя не се възпротиви и продължи пиршеството си с шепата мозък.
— Насам! — изрева му Пащук и обърна на югозапад.
Боренсон се огледа. Иззад хълма с тътен се приближаваха още хали оръженоски. Сред тях тичаше и една магесница, но чудовищата никога нямаше да догонят подсилени коне като техните. Върховата скорост на една хала достигаше четиридесет мили в час, и то само на кратки изблици.
— Ти ме спаси! — извика с радост момичето зад гърба му. — Знаех си, че ще дойдеш да ме спасиш! — Прегърна го още по-здраво.
Боренсон никога не беше виждал това дете и тонът му го изненада.
— Е, ти явно знаеш повече от мен — отвърна той саркастично. Не понасяше разните му факири, които се правят, че знаят нещата предварително, та дори да бяха само деца.
Препускаха няколко минути в тишина. Пащук успя да намести вайлда на седлото пред себе си. Момичето зад Боренсон непрекъснато се навеждаше на една страна да види Сафира, сякаш не можеше да откъсне очи от нея.