Накрая детето попита:
— А къде е барон Шкембо? Той не дойде ли с теб?
— Кой? — попита Боренсон.
— Барон Пол — каза детето.
— Ха! Надявам се, че не — рече Боренсон. — Ако го видя, ще му пръсна червата по целия път.
Детето го дръпна за наметалото и той се обърна към него.
— Много ли си му сърдит?
— Не, просто мразя този човек толкова, колкото самото зло — каза Боренсон.
Момичето го изгледа въпросително, но си замълча.
Небесата се изпълниха с ръмжащ звук, който стихна в далечен съсък, сякаш изведнъж си поеха дъх. В далечината, над стълбове издигащ се пушек, блесна огнена светлина.
— Бързо! — извика Пащук и препусна през мъртвите полета толкова бясно, колкото можеше. — Господарят ми се сражава при Карис!
В гмежта на битката
По-малко от час след като Радж Атън бе излязъл от портите на крепостта на щурм, Карис бе на ръба на погрома.
В първите мигове на битката халите притиснаха Радж Атън и воините му назад по провлака, а след това удариха западната стена на замъка Карис още преди мъжете да успеят да вдигнат подвижния мост.
Заудряха каменните арки над портите със славните си чукове и смляха на прах всечените там руни на земно обвързване.
След като стените на Карис бяха отслабени по този начин, чудовищата ги запробиваха като огради от плет.
За по-малко от пет минути събориха кулите на портата и отвориха широк пролом към вътрешния двор.
Радж Атън можеше да реагира само като хвърля бойци в пробива, с надеждата да отблъснат чудовищата. Стена от трупове — на хора и на хали — се издигна пред пролома на осемдесет стъпки височина и халите вече можеха да се изкачат по мъртвите си горе на стените.
Много от халите изпълзяваха върху грамадата, плъзгаха се надолу по труповете и огромните им коруби изтътваха с грохот по хлъзгавата кръв и плът. Хвърляха се в битката по такъв начин, че плътта и костите на всеки, който дръзнеше да им се изпречи, ставаха на пихтия.
Само мощ не можеше да спре чудовищата. За няколко минути те изклаха хиляда Непобедими пред пролома.
Междувременно някои хали се добраха до южната стена на Карис от каменните си кораби и оплискаха стената с кръв и мозък. Поне двайсет хиляди прости войници загинаха преди Непобедимите на Радж Атън да успеят да избият проникналите.
В отчаянието си Радж Атън вкара изтощените си огнетъкачи в гмежта на битката и подпали няколко хана и кули, за да могат горящите здания да влеят сила на чародеите и те да влязат в боя.
Десетина минути огнетъкачите стояха на кулите на север и юг от портите и мятаха с всичка сила огнените си кълба в редиците на халите, които се тътреха по провлака. Отблъснаха ги, но само за малко.
Скоро халите отново се понесоха напред по провлака, награбили в грамадните си лапи дебели тъмни шисти като щитове, после започнаха да ги редят от двете страни на пътя, оформяйки груба стена, която задържаше пламъците.
После някои от халите заситниха напред под това прикритие, а други замятаха срещу стените грамадни канари. Една от кулите рухна, огнетъкачът на нея полетя към водата и намери там смъртта си.
След петнайсет минути жесток бой Радж Атън вече разбираше, че ще изгуби Карис, защото се бореше не само с оръженоските, но и със злата магесница, която ги тласкаше на щурм.
Шест пъти тя хвърли заклинания срещу мъжете, бранещи Карис. Проклятията й бяха заповеди, прости по характер и със смайващ ефект.
„Глухи и слепи да станете дано! — гласеше първият й рефрен. Три пъти от нея лъхна черен вятър. Но след трите порива тя заповяда: — Свийте се от страх.“
Шест проклятия, на неравни интервали. Въздействието им бе ужасило Радж Атън — хиляди храбри мъже се свиваха в безумен страх, щом ги чуеха.
Заклинанията го озадачиха. Никоя хроника не споменаваше за хали магесници, изричащи такива проклятия.
Докато Радж Атън се биеше в най-гъстата гмеж, на Костения хълм злата магесница — предводителката на халите — вдигна светложълтия си прът към небесата и изсъска, изричайки седмо проклятие. Съсъкът й бе толкова силен, че сякаш пропълзя във всички посоки и отекна по облачното покривало между земя и небе. Мъжете по замъка се свиха и завикаха от ужас.
Радж Атън се заслуша, но знаеше, че няма да разбере проклятието, докато не подуши тъмния вятър, понесъл се откъм хълма. Почти можеше да отброи милисекундите, които щяха да изтекат, докато заповедта й стигне до него в каменния двор на крепостта.