Тъмният вятър на злата магесница удари. Мъжете по стените завикаха и покриха носовете си и в първия миг Радж Атън не можа да види какво става.
Разбра го чак когато миризмата го удари. Устата му моментално пресъхна и — до една — всички пори по тялото му заизливаха пот. Сълзи потекоха от очите му. Успя да удържи непреодолимия подтик да уринира и видя как по-слаби мъже около него изтърваха мехурите си.
Колкото и да се бореше със заповедта й, той я усети: „На прах да изсъхнете дано.“
На сто крачки зад него Фейкаалд стоеше на стъпалата на един хан и грачеше:
— О, Превелики, една дума!
Радж Атън извика на своите Непобедими да стегнат редиците и затича назад към стъпалата на хана.
Погледна назад. Хали бяха изпълзели над грамадата трупове и вече се готвеха да се запързалят и да влязат в бой. Погледна към стените и бързо прецени, че близо три четвърти от неговите Непобедими вече са загинали в тази сеч. Бяха му останали по-малко от четиристотин.
Горе по стените хали се биеха с хора. Радж Атън извади бруса и почна да точи бойната си брадва. Не му трябваше масло. Халската кръв вършеше добра работа.
— Казвай — подкани той Фейкаалд.
Старият съветник размърда пресъхналата си уста. От челото му закапа пот, докато шепнеше на ухото на повелителя си.
— Дойде лодка. Източният бряг е осигурен. Хората ни са намерили хали, но са ги избили.
Радж Атън изтри потта от челото си. Тя направо извираше от него — туниката му беше подгизнала, дланите му бяха станали хлъзгави. По бузите му се стичаха вадички и капеха в брадата му. Той прокара бруса по брадвата още няколко пъти и огледа огъващата се отбрана по стените.
Васалите му се сражаваха напразно.
Проломът в стената растеше бързо. Половината му предни постове ги нямаше. Горе на стената се биеха хали. Единият му огнетъкач беше загинал, другите губеха сили въпреки че Карис гореше в пламъци.
Косматите му жълтеникави гиганти се сражава дивашки, но само трийсет от тях бяха оцелели в отстъплението от Лонгмът. Гинеха бързо. Пред очите му една хала разцепи черепа на един гигант с меча си и удари друг отзад по късата опашка.
Като обсипваха с канари стените на Карис, халите разширяваха пролома и силите на Радж Атън вече бяха твърде оредели, за да могат да дадат здрав отпор на чудовищата. Малцина от благородниците на херцог Палдейн бяха останали с достатъчно дарове, за да се преборят с хала. Сражаваха се редом с мъжете на Радж Атън, но немощните им усилия не носеха нищо.
Карис щеше да падне въпреки всичко, което той можеше да направи. Не беше въпрос на часове — беше въпрос на минути.
Простите бойци по стените закрещяха, щом черният вятър почна да изтръгва от тях сълзи и пот. Някои припадаха.
Само едно им помагаше — от изток през езерото духаше лек вятър и донякъде отслабваше ефекта от заклинанията на злата магесница.
Радж Атън приключи с точенето на брадвата. Една хала изтрополя надолу, плъзнала се по склона от леш, и един главанак изрева, щом грамадният меч на чудовището се вряза във врата му. Гигантът залитна и се срина върху двама Непобедими, а халата скочи за бой и първият замах на меча й покоси четирима души.
Радж Атън направи неизбежния избор. Хората му загиваха. Бяха му останали по-малко от четиристотин Непобедими, а този бой беше съвсем напразен.
Тази битка щеше да бъде изгубена, но той не смееше да зареже с нея останките от армията си.
Щеше да има други битки, други дни.
Не страхът го тласна към решението, а хладната увереност, че постъпва така, както — в дългосрочен план — ще е най-добре. Нямаше да пожертва живота на своите мъже, за да спаси живота на враговете си.
— Пригответе флотилията — каза Радж Атън на Фейкаалд. — Огнетъкачите и Непобедимите ще вземат първите лодки, стрелците ми — следващите. Известете ги.
И се втурна отново в гмежта на битката.
Земната болка
„Как да ги спася всички?“ — чудеше се Габорн може би за стотен път през този следобед, докато яздеше към Карис. Вече препускаше в галоп. От оловното небе се сипеше студен дъжд. Малцина благородници яздеха коне, способни да издържат на тази скорост: чародеят Бинесман, кралица Херин Червената, нейната дъщеря, сър Ленгли и още двайсетина други.
Усещаше как юмрукът на съдбата се стяга около вестоносците, които бе изпратил към Карис. Земята предупреждаваше Габорн за опасността не заради него самия, а за всички, които яздеха към Карис.