Подсилените коне бяха преминали с гръм и трясък през зелените поля на Белдинук. Габорн постигна чудесно време — беше преодолял близо триста мили за шест часа. Но не всеки можеше да следва скоростта му. Беше тръгнал към Белдинук със стотици лордове. Сега много от тях бяха изостанали. Войските му се бяха разточили на стотици мили. Малцината, които не изоставаха, яздеха вече изтощени коне. Неговият Дни бе изостанал преди часове и Габорн се чудеше дали конят се е изтощил, или водачът му се е побоял да продължи натам, където се беше запътил той.
Смазващата аура на смърт, обкръжила толкова много от хората му, бе задушаваща. Преди седмица Габорн беше преминал през бойното поле при Лонгмът, видял бе с очите си хилядите хора, избити от Радж Атън. Беше помирисал овъглените им трупове и кръвта. Беше намерил собствения си баща мъртъв, студен като снега, който бе стиснал в шепите си.
Но не беше усетил предстоящата им смърт. Не бе почувствал последните им мигове така, както сега усещаше последните мигове на свързаните с него хора.
„Как да ги спася всички?“ — чудеше се той.
Точно в този момент усети как Боренсон препуска право към своята гибел и изрече предупреждение: „Бягай!“
Когато стигна на петнайсет мили северно от Карис, чародеят Бинесман го настигна и му извика:
— Миг почивка, милорд. Нямаме полза да стигнем до Карис на коне, които не могат да се бият.
Габорн едва успя да го чуе през тропота на конските копита.
— Милорд! — изрева Ленгли, добавяйки призива си към този на Бинесман. — Пет минути, моля ви!
Отпред и вдясно проблесна езеро. Скачаха риби да лапнат жужащите над водата комари. Стада добитък бяха идвали на водопой, бяха размътили водата и брегът край пътя беше разкалян.
Габорн дръпна юздите на коня и го пусна да навлезе във водата.
Две диви патици изкрякаха и изхвърчаха от тръстиките, обиколиха над Габорн и езерото и полетяха на изток. Само след миг около Габорн забръмча ято комари и той замаха с ръце да ги отпъди.
Сър Ленгли пусна коня си да пие на двайсет разкрача встрани, от другата страна на Бинесман, и се ухили на Габорн.
— Кълна се в Силите! Ако знаех, че ще срещна толкова комари, щях да си сложа тежката броня!
Габорн не беше в настроение за шеги. Погледна през рамо към няколкото спрели зад тях благородници и пресметна набързо.
Нямаше армия зад гърба си. Само двайсет рицари. Ценни благородници от Оруин, Флийдс и Хиърдън. От неговия Дни нямаше и помен.
Нямаше армия… само няколко души, достатъчно храбри и достатъчно тъпи, за да го последват към сигурната си гибел.
Беше сигурен, че замъкът Карис и неговите обитатели няма да издържат повече от час.
Нямаше ги войските, които се беше надявал да получи от крал Лоуикър. Мъжете зад него щяха да са безполезни. Беше се надявал да завари тук някоя от армиите си или може би свободните рицари, които му бе обещал Върховният маршал Скалбейрн.
„Все едно — каза си Габорн. — Не знам какво е намислил Радж Атън, но ще отида при него и ще настоя да капитулира, или ще му предложа смъртта си.“
Габорн свали торбата със зоб и даде на коня си последните две шепи милн, за да засити глада му. Бойният кон изцвили с благодарност и бързо сдъвка овеса, люцерната и меласата. Очите му бяха помръкнали и гледаха уморено.
Габорн изтри лепкавите си ръце в туниката. Бинесман, изглежда, забеляза тревогата на лицето му, защото прошепна тихо:
— Какво ви тревожи, милорд?
Свечеряваше се, последните слънчеви лъчи пронизваха тясната межда между облаците. Откъм езерцето духаше хладен вятър.
Той заговори тихо, за да не го чуят лордовете, струпали се около плиткото езеро.
— Навлизаме в голяма опасност. Чудех се как мога да оценя живота на другите? Как мога да Избера един човек над друг?
— Избирането е трудно — каза Бинесман. — Но не Изборът ви измъчва.
— Но как мога да определя цената на живота на другите?
— Вие отново и отново ми показвате, че прекалено цените живота — отвърна Бинесман. — Цените повечето хора повече, отколкото те самите ценят себе си.
— Не — каза Габорн. — Моите хора обичат живота.
— Може би. Но точно както вие се опитвате да защитите по-слабите си поданици със собствения си живот, всеки в тази група — Бинесман кимна към хората, които се трупаха зад тях — би дал живота си за някой друг.