Да, могъщо беше заклинанието. Ако го бяха хвърлили към простосмъртни отблизо, всички щяха да рухнат с отпаднали сърца и с твърде изтощени дробове, за да могат да вдишат дори още веднъж.
По стените около него обикновените бойци почнаха да падат — бяха прекалено изтощени, за да се задържат на крака.
Но Радж Атън не беше обикновен.
Докато колелото на рицарите се въртеше на юг, оръженоските започнаха да се стичат на пълчища срещу Габорн. Навярно слисани от земния трус, те се бяха обърнали и сега нападаха от двете страни на Костения хълм. Всъщност дори халите близо до Карис се обръщаха, за да посрещнат новата заплаха.
За Радж Атън беше съвсем очевидно, че Габорн няма да може да отблъсне атаката. Редиците на халите бяха твърде гъсти. По негова преценка в битката за Карис досега бяха загинали не повече от петстотин чудовища. Все още бяха останали двайсет хиляди хали, нападащи на север. Само след няколко мига щяха да съкрушат силите на Габорн и да ги направят на кайма.
„Бягайте!“, прокънтя заповедта на Габорн през ума на Радж Атън.
Още докато Земния крал го изричаше, Радж Атън разбра колко глупаво би било да го послуша. Вярно, стените на Карис всеки момент щяха да рухнат. Но и да нападнеха халите, защитниците му пак щяха да умрат.
— Хитрец! — изсъска Радж Атън. Сега разбра замисъла на хлапето: Габорн просто искаше да използва него и хората му като пионки, за отвличане на вниманието, за да изтеглят халите от него самия.
Но Радж Атън също беше хитър и нямаше да се хване на тази игра.
Неговите Непобедими вече се изтегляха от сражението.
— Стой! — извика Радж Атън на воините си. А хората на Палдейн призова: — Дръжте пролома!
„Земния крал ще загине тук — каза си Радж Атън. — А аз… аз просто ще си стоя и ще гледам.“
Но когато погледна към пролома, забеляза, че бойците на Палдейн изведнъж започнаха да се сражават яростно като самите хали. Отначало реши, че отчаянието им е вляло нови сили. Но беше очевидно, че ги води някаква невидима сила. Тези хора долу бяха прости войници и воини с лоши пропорции. Видя как един обикновен войник примами едно от чудовищата, замахна с меча си срещу него, после рязко отскочи встрани. В отворилата се за кратко пролука двама други се хвърлиха напред с брадвите и посякоха ръката на халата. Когато чудовището изрева, един бързак скочи в отворената му паст и заби дългия си меч през небцето в мозъка му. Още преди звярът да е паднал, бойците се втурнаха напред да поразят следващия.
Неговите хора бързо се понесоха напред, за да се възползват от пробива, избягвайки ударите на халите. Забиваха и парираха с добре отмерени движения и скоро битката се превърна в нещо повече от отчаяно меле на живот и смърт.
Вече заприлича на жесток и убийствен танц.
За негово удивление, мъжете на Палдейн започнаха да се бият толкова добре, че халите при портите се поколебаха и се отдръпнаха объркани и неспособни да устоят срещу връхлитащия ги противник.
Хората на Палдейн стегнаха редиците си. Мъжете по стените започнаха да скачат върху могилата от трупове, понесоха се напред и принудиха халите да заотстъпват по провлака.
Навсякъде из замъка простите защитници тичаха надолу към двора, за да се подчинят на заповедта на Габорн да напуснат крепостта. Други се хвърляха от стените във водите на езерото.
Карис беше огромен, с близо четиристотин хиляди бойци на стените и още толкова войници в самия град. Сега тези хора се изляха по всяка тясна улица, бягайки от трусовете.
— Стой! — изрева им Радж Атън. — Стой, казах! — Гласът му беше толкова мощен и убедителен, че думите му се хлъзнаха като добре наточена кама в подсъзнанието на хората на Палдейн и повечето от тях спряха.
„Няма да ме измамиш“ — каза си Радж Атън. Усмихна се мрачно и изрева с толкова гръмък глас, че дори Габорн не можеше да не го чуе.
— Все още сме врагове, сине на Ордън!
На Роланд му се стори, че чува кучешки лай и ръмжене. Беше се озовал на някакво изсечено от камък дърво, високо над земята.
С мъка вдигна глава и видя огромни хали, тичащи през клоните горе. Зъбите им блестяха. Смаза го непреодолима умора. Падна по гръб. Дървото под него се разтърси и той чу как огромният му ствол изпращя.
— Стените ще паднат! Стените падат! — извика някой. Гласът на Радж Атън изкънтя през леса: — Към мен! Насам!