Мъже крещяха и гинеха, някъде наблизо Роланд чу някаква жена да вика за помощ. Погледна надолу от камъка, на който беше кацнал, и видя познатото, ухилено към него лице на барон Пол.
— Помощ… — немощно извика Роланд.
Баронът се засмя.
— Помощ? Искаш помощта на един мъртвец? Какво ще ми дадеш?
— Моля те… — промълви Роланд.
— Не преди да ми кажеш „сира“ — отвърна барон Пол и се ухили.
— Моля те, сира — примоли се Роланд.
— Е, да можеше и синът ти да каже тази дума — засмя се барон Пол, обърна коня си и препусна през някакво мъгливо поле.
Чуваше отдалече човешки писъци и съскащия дъх на хали. Болката беше толкова силна, че го правеше почти безчувствен.
Над главата му блесна мълния, пламъци играеха по една от горящите кули.
Роланд отвори очи и погледна рамото си. Беше овързано с кървав парцал. Около него лежаха трупове. От зъберите се стичаше кръв и слуз. Белите варосани стени на Карис ставаха пурпурни.
Сумрак изпълваше небето. Парцали сняг се сипеха отгоре като пепел. Не, наистина бяха пепел. Затвори очи — болеше го да гледа. Беше почти тъмно. Прецени, че е бил в несвяст цял час, ако не и повече.
Чу отнякъде бебешки плач и с мъка извърна глава. В двора точно под него една млада жена в сиво-синкав халат се опитваше да утеши изплашеното си дете.
Въпреки силната болка Роланд успя да се преобърне по корем. От превързаната му ръка закапа кръв. Той се изправи на колене и дълго остана така, стиснал ръката си, за да спре кръвта. Мъчеше се да осмисли видяното.
Освен него на южната стена никой не беше останал жив. По нея лежаха проснати хиляди трупове — е, и туловищата на няколко хали. От студеното небе падаше пепел и сажди.
Стените на замъка се люлееха, камъните стържеха един в друг. „Избирам те. Избирам те за Земята — прошепна глас в ума на Роланд. — Бягай!“
Роланд чу този зов далечно и смътно, през сриващите се останки на болезнен кошмар. Опита се да го осмисли.
Огледа се. Всички бяха избити, помисли той. Не, стената просто беше изоставена. Стените се тресяха, от тях падаха парчета мазилка и камъни.
Предните порти бяха рухнали, както и порталните кули. В замъка бяха нахлули хали. Долу в двора бойците на Карис се сражаваха на живот и смърт, напираха през грамада мъртви чудовища в усилие да си върнат провлака. Зад тях няколко гигантски главанаци се биеха с неистова ярост.
Равнината пред Карис беше почерняла от трупове — хиляди сиви туловища на хали. Към Костения хълм връхлиташе човешка рат — стотици рицари се вихреха в бясно колело на конете си, спиците на колелото им бавно се въртяха, отвсякъде стърчаха настръхнали пики.
Пиките трещяха при всеки сблъсък с редиците на чудовищата. Коне залитаха и бронираните ездачи падаха. Кристални мечове и славни чукове се вдигаха и спускаха в убийствени дъги.
А по средата на това настръхнало колело вятърът плющеше в диплите на едно знаме: зеленият рицар на Мистария, щандартът на крал Ордън.
В центъра на група рицари Роланд видя самия Земен крал, Габорн Вал Ордън — яздеше напред и напред, срещу злата магесница на Костения хълм. Обкръжаваха го охранници и гърдите на Роланд се издуха от гордост, щом си представи, че и неговият син е сред тях. Ах, да можеше само и Ейвран да види това!
„Истина е — помисли си Роланд. — Гласът, който чух в съня си: Земния крал ме е Избрал.“
„Но защо? — удиви се той. — Защо точно мен? Та аз съм недостоен. Аз съм убиец. Прост, недостоен човек. Дори воин не съм.“
Роланд не си падаше по фантазиите. Но дори да беше фантазьор, едва ли щеше да си въобрази, че Земния крал може да го Избере.
Изведнъж усети сълзите, стичащи се по бузите му, и се зачуди как по най-добрия начин би могъл да се отплати за този дар. „Благодаря ти“, прошепна, но не знаеше дали Земния крал ще го чуе.
В този момент над стените на замъка задуха сив вятър и завихри черните грий като пепел над пламъци, понесъл миризмата на проклятието на халата.
Роланд бе изтощен от раните; едва бе успял да се надигне на колене. Сега проклятието го прониза с отпадналост, която изцеди волята му до последната капка.
Той се свлече на плочника. Не можеше да събере сили, за да извика за помощ, нито да си поеме дъх, нито дори да примига.
Неочаквани връзки
На четири мили от крепостта Карис Ейвран се беше прилепила до гърба на Роланд, уплашена да не падне от коня. Един от индопалските бойци беше успял с много борба да намести зелената жена на седлото пред себе си, въпреки че тя се съпротивляваше и се опитваше да скочи на земята.