— О!
Коневладетелката изгледа откровено Мирима.
— Хубава си. Колко дара имаш?
— Два на обаяние, един на ум — отвърна Мирима.
— Каква си ти? Знатна дама или богата курва? Макар че не виждам голяма разлика между двете.
— Знатна… — почна Мирима, но се поколеба, защото беше лъжа. — Донякъде. Казвам се Мирима. Мъжът ми е в кралската гвардия.
— Накарай него да те учи на лък — каза жената, без да крие отвращението си от северняците с техните тъпи нрави. Обърна се, готова да закрачи през дърветата.
— Почакайте! — помоли я Мирима.
Жената се обърна.
— С кого имах удоволствието да разговарям? — Мирима веднага прецени, че говори твърде маниерно, твърде изискано за такава груба жена.
— Ерин, Ерин от клана Конал.
Беше принцеса, дъщеря на Върховната кралица Херин Червената.
— Моите съболезнования за баща ви — каза Мирима, след като не можа да измисли нищо друго. Преди няколко дни в Хиърдън беше стигнала вестта, че Радж Атън е пленил Върховния крал Конал и го е хвърлил жив за храна на великаните главанаци.
Лейди Конал само кимна и зелените й очи блеснаха. Можеше да каже нещо неодобрително за баща си, омаловажаващо храбростта му като воин. В нейната страна подобни омаловажавания минаваха за проява на скромност. Можеше и да покаже по някакъв начин обичта си към него. Любовта на едно дете към бащата също минаваше за заслужаващо уважение чувство. Но тя не направи нито едното, нито другото.
— Много воини загинаха — каза само тя. — Мъже и жени. Мъртвите са щастливците. Някои неща са по-лоши от смърт.
Ерин се пресегна и взе лъка и колчана на Мирима. Сложи стрела, изпъна докрай тетивата и стреля. Стрелата се заби точно в центъра на мишената в купата сено.
„Хвали се — прецени Мирима. — Очаква да я почитам.“
Трийсет хиляди воини на Флийдс бяха принудени да се присъединят към армията на Радж Атън. Вълчия господар притежаваше толкова много дарове на обаяние и Глас, че малцина можеха да устоят на силата му да убеждава.
Мирима изведнъж разбра Ерин Конал. Тя се гордееше с баща си, беше горда, че е загинал, вместо да премине на вражеската страна.
Само допреди миг Мирима щеше да се бои да помоли тази дама за благодеяние. Но след като видя смущението на самата Ерин, видя и човечността й. „Не сме различни“ — помисли Мирима.
— Принцеса Конал, а вие можете ли да ме научите? — попита Мирима.
— Стига да можеш да се учиш — отвърна Конал. — Но първото, което ще трябва да научиш, е да не ме наричаш „принцеса“ или „лейди“, или с каквито и да е дворцови титли. Не желая да говорят с мен, сякаш съм глезеното същество на някой мъж. А и в моята страна една жена става Върховен господар на клановете само с труд, а не по рождение, така че нямам големи права на вашите титли. Ще ме наричаш Конал, или ако държиш на титла, наричай ме „Конесестра“, или пък просто „Сестра“, за по-кратко.
Мирима кимна сковано.
Сър Хосуел тъкмо се беше скрил на завоя зад дърветата. Сестра Конал каза:
— Да се махаме оттук преди този язовец да си е намерил приятелчета и да се върне.
Мирима взе лъка и стрелите си, и Сестра Конал я поведе нагоре през горите. Дните на Конал закрачи дискретно след тях. Тревата по равното беше суха, но щом навлязоха под дърветата — дъждовете от предните две нощи бяха размекнали тревата и сухите листа, — все едно стъпваха по мек килим.
Изкачваха се през дъбовата гора. Сестра Конал погледна Мирима неодобрително с крайчеца на окото си.
— Ще трябва да поработиш над стойката си. Проблемът при жената стрелец е, че гърдите пречат. А твоите са доста едри. Можеш да ги стегнеш с някой парцал. Или още по-добре носи тесен кожен елек.
Мирима се понамръщи. Винаги се беше гордяла с гърдите си и не й хареса идеята да ги стяга с парцал или да ги крие под кожа.
Стигнаха билото на хълмчето и за миг спряха. Тук, край стария път за Дъркински хълмове, дребните лордове бяха вдигнали бивака си — виждаха се многобройни шатри чак до земите около замъка.
Полята пред замък Силвареста се бяха превърнали в същинско море от платно и коприна. Тук край пътя беше бивакът на дребните лордове, мъже и жени с права на благородници, придобити само заради една или две родословни нишки, хора, чиито бащи или дядовци са били помазани в рицарство и така са се издигнали в сан над обикновените селяци. Един върховен лорд обикновено получаваше рицарското си звание заради четирите си родословни линии, а неговите предци му бяха спечелили тази чест поколение след поколение, потвърждавайки благородната му кръв. Но според Мирима рицарството не беше кой знае колко голяма чест. Всеки грубиян можеше да си я спечели в някой хубав ден. Повечето мъже сред дребните лордове имаха предци, които са били помазани в рицарство само защото умението им с оръжие е съвпадало със свадливия им нрав и отвратителното им поведение. Например „сър“ Джилмичал в шатрата под нея беше от родния на Мирима Банисфер. Беше го създал на този свят някакъв хлевоуст пияница, който кой знае как открил, че може да намери и праведен гняв, и кураж в чашата с уиски. Щом чуел, че някой разбойник е нападнал пътник, се напивал до ослепяване, обикновено посред нощ, след което взимал ловните си кучета и отивал да убие разбойника, докато спи. Заради това селяните бяха задължени да се кланят и да метат пода на потомците му с шапките си поколения занапред.