Така Джилмичал беше станал дребен владетел, човек с титла, но без потекло или сан, който да му дава право да търка рамене с по-важните особи, чиито по-пищни павилиони бяха накацали при източната страна на замък Силвареста.
На запад от замъка, както и пред него, селяните бяха изпънали бедняшките си шатри или просто спяха по земята с нищо друго освен небето за покрив над главите им.
Още по-далече на запад се издигаха ярките копринени павилиони, вдигнати от търговците на Индопал.
Сестра Конал постоя малко на билото, загледана към множеството шатри.
— Ей онова е моят павилион — каза тя и посочи една проста, покрита с прах платнена шатра. Докато павилионите на Хиърдън бяха привързани за четирите краища и много колове крепяха покривите им, шатрата на Конал беше кръгла, само с един пилон в центъра, с неелегантния стил, присъщ за Коневладетелките.
Точно под Мирима, по средата между вдигнатите от дребните благородници шатри, беше разкаляното турнирно поле, с дървени трибуни, за да могат зрителите да гледат състезанията. Тук-там по оградите пред трибуните бяха провесени цветни платнища, за да пазят фините дрехи на зрителите от плискащата се кал. Продавачи на сладкиши и печени лешници сновяха неуморно сред гъстата тълпа и хвалеха стоката си.
Склонът, на който стояха Ерин и Мирима, беше толкова стръмен, каменист и обрасъл с трънливи храсти, че никой не си беше направил труда да се качи тук, за да гледа ставащото долу. Все пак Мирима реши, че мястото е почти идеално за гледане над тълпите към арената на двубоите, а и звукът стигаше до тях забележително ясен. Тя загледа състезанията над множеството долу, от осемдесетте стъпки височина, хванала се за грубата кора на един дъб, заедно с Ерин Конал и нейната Дни.
Двубоите с пика се смятаха за момчешка игра в Роуфхейвън, подходяща за младежи, които все още се обучават за война. След Владетелите на руни, чиито дарове на мускул ги правеха много силни, дори някой небрежен удар с пика можеше да се окаже смъртоносен. Така че в живота на един воин идваше момент, когато трябваше да се откаже от двубоите с пика.
На турнирното поле двама младежи в пълно снаряжение бяха яхнали бойни коне. Момчето от западната страна на арената, изглежда, беше от доста невзрачно потекло. Носеше турнирно снаряжение, включващо тежък шлем и гръдна броня, която обикновено беше по-дебела от дясната страна — там, където беше по-вероятно пиката да удари с повече сила, отколкото от лявата. Снаряжението му изглеждаше старо и съставено безразборно от части, заети от други рицари. Единствената му украса беше една конска опашка, боядисана в яркочервено и закрепена за шлема му, както и благосклонният дар на дамата на сърцето му — жълт копринен шал, вързан на пиката му. Мирима изпита симпатия към този момък.
Момчето от другата страна на полето беше по-заможно. Турнирната му броня беше нова и очевидно за направата й беше отишла цяла година. Нагръдникът, шлемът, раменниците и ръкавиците бяха изработени от ковано сребро, покрито с червен емайл, с образа на три биещи се мастифа. Носеше златотъкана мантия и избелени паунови пера на шапката.
Патронът на игрите, барон Уеленсби, седеше в специален павилион от едната страна на турнирната арена, с трите си дебели дъщери и огромната си жена. Беше се нагиздил глупашки с яркочервена дреха с толкова издути ръкави, че в тях можеха да се скрият и четирите. Над това пищно облекло беше нахлупил бяла шапка с толкова широка периферия, че скриваше лицето му — явно смяташе, че никой няма да забележи, ако задреме по време на турнира. Жена му, чиито одежди не бяха образец на последната мода, носеше смарагдово котардие с везани дълги ръкави. Държеше си ръцете пъхнати в рязания джоб отпред и галеше малкото кученце, което надничаше оттам — то джавкаше, щом рицарите препуснеха един срещу друг. В един миг, докато тълпата се беше смълчала, окуражителните й викове към воините на арената странно прозвучаха също като лая на кученцето.