Това явно беше един от многото сблъсъци, през които момчетата вече бяха минали. Имената им вече бяха известени и ако се биеха за някаква изрично посочена чест, то тя също бе обявена от херолда, както и условията на двубоя.
Барон Уеленсби пусна пиката си надолу. При този сигнал младежите на конете снишиха пиките си, присвиха се, извикаха и пришпориха конете си.
Бойните коне се понесоха напред, бронята им задрънча, копитата затупкаха в калта. Младежът със златотъканата пелерина беше навързал десетки сребърни звънчета по гривата и опашката на коня си и в ритмичния му бяг от него кънтеше музика.
Зад баронския павилион беше насядала тълпа менестрели — свиреха на рогове, гайди и барабани: възбуждащ музикален ритъм за един двубой, който най-вероятно щеше да завърши с няколко потрошени пики. Пиките бяха направени кухи, за да не могат сражаващите се наистина да се пронижат, а само да съборят противника си от коня. При сблъсък се трошаха с пукот, който се чуваше на мили разстояние. Публиката, разбира се, щеше да аплодира.
Все пак Мирима не можа да овладее възбудата си от битката. Случваше се някои да пострадат. Дори един слаб удар с пика можеше да остави на човек болезнен оток, а рицарят, хванал зле пиката си, можеше да си скъса сухожилие. Някоя пика можеше да прониже забралото и да стигне чак до мозъка, падане от коня пък можеше да прекърши нечий врат.
Конете понякога също падаха в двубоя и премазваха ездачите си. Рядко се случваше подобно представление да завърши без поне един-двама убити, а гледката беше още по-възбуждаща от това, че зрителите познаваха състезателите. Все един от тях се случваше да е човек, когото познаваш, комуто се възхищаваш или на когото завиждаш, или го мразиш, или обичаш.
Роговете запищяха, барабаните забиха, противниците връхлетяха един срещу друг сред звъна на звънчетата и грохота на бронята. Мирима затаи дъх.
Тези коне бяха подсилени, всеки с дарове на метаболизъм, така че препускаха един срещу друг с главозамайваща скорост, копитата им святкаха като мълнии. По гърба й полазиха мравки.
— Бедното момче отляво ще спечели — заяви с безразличие Конал. — Стойката му е по-добра.
Мирима се съмняваше, че това ще стане скоро. При двубоя с пики можеше да се наложи състезателите да направят двайсет или трийсет сблъсъка, докато се спечели победа. Тези момчета изглеждаха уморени и изпокаляни — явно вече бяха направили няколко тура.
Воините се срещнаха и въздухът се изпълни с пукота на кършещи се пики и конско цвилене. Богатият момък падна, отхвърлен от пиката, която го бе поразила в металния предпазител на гърлото, и главата му се отплесна назад. Той се опита да се задържи с помощта на юздите, но те се скъсаха от тежестта.
Публиката зарева възторжено, а тези, които бяха заложили в полза на падналия рицар, засипаха люти ругатни по адрес на победителя.
— Ах, момченцето ни си оцапа хубавите паунови перца — възкликна с насмешливо съчувствие Мирима.
Конал се изкикоти.
— Ще им трябва чук и клещи, за да му свалят шлема.
Но момчето бързо се изправи и се поклони, за да увери тълпата, че всичко е наред. Закуцука от арената и щитоносците притичаха да му свалят бронята — трупаха я на куп като награда за победителя. Мирима изпита радост за бедното рицарче.
Миризмата на прясно изпечени в масло и кимион лешници се разнесе откъм продавачите из тълпата и тя разбра, че е изгладняла. Прииска й се да слезе и да се присъедини към празненството.
— Можеш ли да победиш този рицар? — попита Мирима, докато победителят обикаляше в кръг арената, вдигнал високо скършената си пика.
— А, разбира се — отвърна Сестра Конал. — Но кое му е забавното в тази работа?
Мирима се зачуди. Коневладелците на Флийдс бяха свирепи воини, които зачитаха силата на една своя предводителка повече от потеклото й. Сестра Конал вероятно беше една от най-силните сред тях, а и притежаваше дарове на мускул, жизненост и пъргавина, достатъчни, за да надвие всеки воин.