След като раненият рицар напусна бойното поле, напред излязоха херолдите и обявиха следващите състезатели. Когато излезе първият херолд, последва внезапен глух рев и възбуден кикот. От високото, през виковете на десетки хиляди гърла, Мирима не успя да чуе името на воина, обявено от херолда, но разбра, че тази битка няма да е обикновена. Херолдът, говорещ от другата страна на арената не беше момче, а стар ветеран с побеляла коса и нашарено с ужасни белези лице. На туниката му липсваше гербът на владетеля, комуто служи, затова Мирима реши, че трябва да е свободен рицар на честта, заклел се да се сражава единствено срещу злото.
В отсрещния край на полето излезе рицар, яхнал огромен черен кон — цяло чудовище, с жигосани по плътта му толкова много руни на сила, че вече не приличаше на същество от плът и кръв. Движеше се с увереност и мощ като оживяло създание, изковано от желязо.
Мъжът, яхнал този звяр, изглеждаше не по-малко чудовищен. Трябваше да е с цяла глава и рамене по-висок от всеки мъж, който Мирима бе виждала, сякаш в жилите му течеше кръвта на великан.
Беше огромен и навъсен. Носеше обикновения, без хералдически знак щит на свободен рицар, но бронята му беше в някакъв странен, другоземски стил. Самият щит беше с формата на крилат орел, като единственият шип стърчеше от едното око на орела. Шлемът му бе увенчан с рога, според обичая на воините на Интернук, а плетената му ризница беше необичайно дълга. Ако се изправеше, щеше да стига до глезените му и покриваше стъпалата в стремената. Ръкавите на връхното му палто стигаха до китките му.
Но плочеста броня за турнира не носеше. Плетената му ризница, колкото и да беше дебела, щеше да бъде пробита от пика толкова лесно, колкото игла пробива плат.
Този двубой нямаше да е обикновен. Сред могъщите Владетели на руни, яздещи подсилени коне, всеки удар с пика можеше да натроши костите или да разкъса вътрешностите на човека. Плочестата броня пък не можеше да се направи достатъчно дебела, за да ги предпазва и в същото време да могат да яздят коня. По тази причина сред могъщите лордове изкуството на двубоя с пики се бе развило в нов вид състезание. Такива лордове не можеха да си разменят удари, нито бронята можеше да ги опази много.
Вместо това Владетелите на руни трябваше да използват пъргавина, ум и скорост, за да отбягват или отклоняват ударите. Отбранителните способности на човека се превръщаха в най-сигурната му броня — всъщност в единствената му истинска броня. Поради това малцина Владетели на руни изобщо носеха броня, която можеше само да затрудни пълния обхват на движението им, а вместо нея носеха дебели пластове кожа или плат, които да им помагат да отклоняват ударите. Когато Владетелите на руни се сражаваха в турнири, зрелището беше наистина възбуждащо — лордовете връхлитаха на бързите си подсилени коне, сблъскваха се при скорост от сто мили в час, като или скачаха от конете, за да избегнат убийствения сблъсък, или се извъртаха под коремите им, или изпълняваха други феноменални трикове. Забавлението беше изключително, достойно за кралски турнир.
Двубоят също така беше смъртоносен и на него се гледаше много сериозно.
Лордът, излязъл на арената, не носеше турнирна броня. Това чудовище не беше дошло, за да се бие за слава; беше дошло, за да отнеме живот — или да загуби своя.
— Виж ти, това пък какво е? — каза Сестра Конал. — Изглежда интересно.
— Кой е този — попита Мирима. — Кой се бие?
— Върховният маршал Скалбейрн.
— Върховният маршал тук, в Хиърдън? — попита слисана тя. Никога не го беше виждала, не беше дори чувала да е прекосявал някога границата. Обикновено зимуваше в Белдинук, три кралства по на изток.
Но разбира се, че щеше да дойде, след като бе чул за възшествието на Земен крал. Целият свят се стичаше в Хиърдън. А той яздеше толкова бързо, че никой вестоносец нямаше да може да го изпревари, за да обяви за пристигането му.
И ето че беше тук — самият предводител на рицарите на честта. Мирима беше смаяна. Между свободните рицари нямаше владетел. Най-просто момче, включило се в редиците им, можеше да израсте в ранг толкова бързо, колкото и някой принц. Бяха се заклели само в едно: да унищожават Вълчи господари и разбойници, да се борят за справедливост.
Никой между свободните рицари на честта не притежаваше титлата „лорд“, но си имаха рангове — щитоносци, рицари и маршали. Водач на всички беше Върховният маршал Скалбейрн. По своему той притежаваше почти толкова власт, колкото всеки крал в Роуфхейвън.