А човек не стигаше до ранга Върховен маршал, без да пролее кръв. За Скалбейрн разправяха, че е луд, необуздан воин, сражаващ се винаги като човек, който си търси смъртта.
Но тя позна херолда, който излезе откъм по-близката страна на арената. Набитият херцог Мардън закрачи покрай главния павилион, облечен в най-хубавите си дрехи. Той вдигна високо ръце, за да усмири тълпата.
— Херцог Мардън! — изумена възкликна Мирима. Щом цял херцог излизаше в ролята на херолд на един от воините, това изобщо нямаше да е двубой между дребни фигури. Това означаваше, че ще се бие някой голям благородник, може би дори крал, и за миг й мина през ума, че може би на арената ще се появи младият Габорн.
И все пак, зачуди се Мирима, ако щеше да се бие някой благородник, защо ще се бие тук? Висшите благородници си имаха друга арена горе на моравата на замъка, а този сблъсък щеше да стане тук. Освен ако висшите благородници не искаха да запазят двубоя в тайна от някого в двора, докато не приключи.
— Дами и господа — изрева херцог Мардън с глас, който отекна сред полята. После гласът му се удави в прилива от възторжени възгласи и Мирима не можа да чуе нищо, докато той не изрева още по-силно: — Рицарят, който вчера уби хала магесница в Дънуд… сър Боренсон Кралеубиеца!
Сърцето на Мирима затуптя толкова силно, че беше сигурна, че Сестра Конал можеше да го чува.
Виковете и писъците, които се надигнаха от тълпата, бяха оглушителни. Някои викаха във възхвала на мъжа й, други ревяха, че искат смъртта му. Разгневени селяци закрещяха: „Тъпак!“, „Копеле!“, „Кучи син!“, „Кралеубиец!“
В настъпилата суматоха от околните шатри започнаха да се стичат още хора и публиката се разлюля опасно, като приливна вълна.
Едва сега Мирима разбра защо тази битка щеше да се води тук. Мъжът й беше убил крал Силвареста, беше го убил по заповед на крал Ордън след битката при Лонгмът. И макар крал Силвареста да беше дал дара на ума си на Радж Атън, поради което беше станал пионка в ръцете на врага, за времето си той беше добър крал и народът му го обичаше. Като наказание за престъплението му, Йоме Силвареста беше осъдила съпруга на Мирима да извърши Акт на покаяние. Но това явно не беше достатъчно за Върховния маршал. Той искаше пролятата кръв да се възмезди с кръв и заради това беше предизвикал на двубой сър Боренсон. Младият крал Габорн Вал Ордън никога нямаше да одобри такъв двубой. Нямаше да позволи той да се проведе на висшата арена. Затова щяха да се сразят сред дребните благородници.
— Сили небесни! — възкликна съвсем непринудено Сестра Конал. — Единственият мъж в това кралство, когото бих пожелала между краката си, а той да излиза на смъртен двубой!
Мирима се обърна към коневладетелката, стъписана от обидата, но се сети, че Сестра Конал няма откъде да знае, че сър Боренсон е неин съпруг.
Боренсон се появи в западния край на полето. Яздеше сив боен жребец, носеше ризница и прост кръгъл щит без отличителни знаци. Дългата му рижа коса се вееше на гърба му, а очите му се усмихваха. Той изгледа противника си, преценявайки здравината на ръцете му и ръста му.
Един рицар в цветовете на крал Силвареста притича напред, понесъл тежък боен шлем, и Боренсон си го нахлузи.
Мирима се стъписа. Беше слисана, че мъжът й е излязъл долу на арената да се бие, без да й е казал и дума.
Притичаха двама рицари, понесли пики. Но тези не бяха ярко оцветените кухи турнирни пики. Бяха истински, здрави бойни пики от лъскав ясен, обковани с железни пръстени и увенчани със стомана. Стоманените върхове бяха намазани с катран, за да не се хлъзгат по щита или при удар, а да пробиват навътре. Всяка от пиките трябваше да тежи поне сто и петдесет фунта, а в основата си бяха цяла педя. Пронижеше ли човек, пиката разцепваше плътта и костите и отваряше такава огромна рана, че дори с дарове на жизненост раненият не можеше да оцелее. Тези пики бяха оръжие за убийство. Върховният маршал взе черна пика, с цвета, символизиращ възмездие. Боренсон взе червената, цветът на невинната кръв. За дръжката й беше вързан червеният копринен шал на Мирима.
Менестрелите засвириха буйна мелодия.
— Трябва да отида — каза със свит стомах Мирима и се огледа отчаяно за някаква пътека. Стръмният склон беше покрит с камънаци и дъбови фиданки, расли между тях.
— Къде? — попита Сестра Конал.
Мирима изстена и посочи.
— Долу. Това е съпругът ми!