— Казах „предавам се“. Ако ми искаш живота, взимай го!
Върховният маршал се усмихна дивашки и надвеси гигантското си туловище над него, сякаш изгаряше от нетърпение да забие ножа в гърлото му.
— Най-напред един въпрос — изръмжа Върховният маршал. — И трябва да ми отговориш честно, иначе — животът ти.
Боренсон кимна и светлосините му очи станаха ледени.
— Кажи ми — ревна Върховният маршал, — Габорн Вал Ордън наистина ли е Земен крал?
Чак сега Мирима разбра, че Върховният маршал не иска живота на съпруга й, а само информация. И толкова държеше да я получи, че бе готов да рискува живота си заради нея.
Честта задължаваше един признал поражението си рицар на бойното поле да говори истината. Сега Боренсон щеше да каже истината, стига отговорът му да не представляваше измяна към неговия господар.
Върховният маршал беше извикал така, че цялото поле се смълча да чуе отговора. С глас, не търпящ възражение, Боренсон заяви:
— Той наистина е Земния крал.
— Чудя се… — каза Върховният маршал. — В Южен Кроудън чух странни слухове. Разправят, че в Къщата на Разбирането твоят крал се е учил в Стаята на лицата и в Стаята на сърцето — учел се е на подражателство и подбуждане в място, където един безчестник може да се научи как по-добре да мами. И после, когато той се обяви, че е Земния крал, в същия този ден, първият му акт беше да приложи добре измислена хитрина, за да прогони Радж Атън от земите си! Според някои това е доста странно съвпадение — младият Ордън „най-случайно“ да стане Земния крал точно когато Хиърдън има най-голяма нужда от него. Твърде удобна изглежда тая историйка, колкото да пообнадежди селяка. Тъй че, питам те отново: той наистина ли е Земния крал, или е мошеник?
— Кълна се в честта си и в живота си, той наистина е Земния крал.
— Някои го наричат кутре, при това без обичайната симпатия — изръмжа Върховният маршал. — Някои се чудят защо е избягал от Лонгмът, оставяйки хората си и баща си да загинат от ръката на Радж Атън. Че ако беше Земния крал, нали щеше да надвие дори Радж Атън. Но ти го познаваш момчето от години — отгледал си го от пале. Какво казваш ти?
Гласът на Боренсон трепереше от гняв.
— Убий ме веднага, въшлив негоднико, защото няма повече да слушам отровните лъжи, пръскани от оня тъпак крал Андърс!
През тълпата премина приглушен ропот и мнозина се заозъртаха към другия край на полето, откъдето бе дошъл сър Скалбейрн. А там при портата стоеше висок мъж, облечен в изящен халат. Имаше мека руса коса, остро, изсечено лице и мрачен поглед. Изглеждаше около тридесетгодишен, но ако имаше дарове на метаболизъм, можеше и да е доста по-млад. Мирима не беше го виждала досега, нямаше и да го забележи сред тълпата, но хората зашепнаха: „Принц Селинор.“ „Синът на Андърс.“
Гигантът се усмихна мрачно и вдигна очи към принц Селинор, сякаш чакаше одобрението му. Принцът кимна; изглеждаше доволен.
Така значи. Зад всичко това стоеше момчето на крал Андърс. Но защо искаше да разбере дали Габорн е Земния крал? Дали защото търсеше сигурно потвърждение, или го правеше само за да посади съмнения в умовете на селяните? Ако беше по втората причина, едва ли можеше да избере по-подходяща сцена за този спектакъл от тук, при дребните лордове.
Върховният маршал Скалбейрн прибра камата си в канията, след което подаде ръка на сър Боренсон.
— Е, станете тогава, сър Боренсон. Бих искал лично да го видя това момче крал.
За няколко мига арената се изпълни с млади момчета и дребни благородници, втурнали се да видят отблизо Върховния маршал, човека, победил сър Боренсон. Някои отидоха да му донесат пиката, други — да му докарат коня.
Боренсон се надигна треперейки. Никой не дойде да го утеши с дума или да го похвали за добрия бой. Той изкуцука сам до счупената си пика и коленичи, за да отвърже червения шал на Мирима, знака на благоразположението й.
Мирима прескочи оградата и се огледа за по-лесен път до мъжа си. После закрачи в дълбоката кал и докато стигне до Боренсон, усети, че се е разтреперала и не знае какво да му каже.
Беше развързал шала, стоеше с гръб към нея и го увиваше на шията си. Опита се да го върже, без да се сети да свали ръкавиците, но кожата и металната оплетка го затрудниха.
Мирима обиколи пред него, върза му проклетото нещо и усети, че собствените й ръце толкова треперят, че е по-непохватна и от него. Погледна го в лицето. Косата му беше зацапана от кал, кръвта от дълбоката рана над дясното му око вече се съсирваше.