— Освен това халите се оказаха доста по-трудни за надвиване, отколкото предполагахме.
Габорн с горчивина осъзна колко прав е Бинесман. Въпреки съчетаните сили на двамата, в боя с халите бяха загинали четиридесет и един храбри рицари. Освен Габорн, Бинесман и сър Боренсон, едва деветима други се бяха измъкнали живи от руините. Битката беше тежка. Сега деветимата бяха отзад с Боренсон и влачеха главата на халата магесница към града.
Габорн смени темата.
— Не знаех, че магьосниците имат бащи — заяде се той. — Разкажи ми повече за твоя.
— Отдавна беше — каза Бинесман. — Не го помня много. Всъщност май вече ви казах всичко, което си спомням за него.
— Разбира се, че помниш повече от това — сгълча го Габорн. — Колкото повече зная за теб, толкова повече ще вярвам на всичко, което ми кажеш. — Не знаеше колко стотици години бе живял чародеят, но беше сигурен, че е запомнил и други истории.
— Прав сте, милорд — рече Бинесман. — Нямам баща. Като всички Земни пазители, роден съм от Земята. Бях само едно същество, изваяно от някого от кал, докато не си оформих тази плът сам, по своя воля. — Бинесман повдигна загадъчно едната си вежда.
Габорн изгледа чародея и макар и само за миг, го обзе натрапчивото подозрение, че Бинесман говори по-искрено, отколкото се прави.
Но мигът бързо отмина и Габорн се разсмя.
— Голям лъжец си! Заклевам се, че ти си изобретил лъжите!
Бинесман на свой ред се засмя.
— Вярно, това умение е чудесно, но не съм го изобретил аз. Само гледам да го усъвършенствам.
В този момент по пътя от юг се чу конски тропот. Конят беше бърз, с три или четири дара на метаболизъм, бял, и проблясваше на слънчевата светлина между сенките на дърветата. Ездачът носеше ливреята на Мистария с образа на зеления мъж на синьо поле.
Габорн дръпна юздите и зачака. Беше доловил опасност. Сега се страхуваше от новините, които му носеше куриерът.
Вестоносецът яздеше бързо, без да забавя, докато Габорн не вдигна ръка и не му извика. Чак тогава ездачът го позна, тъй като кралят беше облечен в прост сив халат, изпоцапан от пътя.
— Ваше величество! — викна вестоносецът.
Бръкна в кожената кесия на кръста си и извади малък свитък. На червения восък личеше печатът на Палдейн.
Габорн отвори свитъка. Зачете и сърцето му се сви.
— Радж Атън е навлязъл на юг в Мистария — каза той на Бинесман. — Сринал е замъците Горлейн, Аравел и Тол Римън. Станало е призори, преди два дни. Палдейн пише, че неговите хора и неколцина свободни рицари са го накарали да плати скъпо. Стрелците им устроили засада на войските на Радж Атън. Казва, че човек може да мине от село Глиганска глава до рида при Гоуърс по труповете им.
Но не посмя да преразкаже по-страшната част от донесението. Бележките на Палдейн бяха изключително подробни и точни, посочваха точния вид и брой на понесените от врага щети: 36 909 мъже, повечето от които обикновени бойци от Флийдс. Беше отбелязал също броя на изразходваните стрели (702 000), убити защитници (1 274), ранените (4 951), убитите коне (3 207) и бройките пленени брони, злато и коне. След това описваше съвсем подробно придвижванията на вражеските части и сегашното местоположение на бойците си. Подкрепленията на Радж Атън се събираха към Карис от замъците Крайдън, Фелс и Тол Дур. Палдейн укрепваше Карис, убеден, че Радж Атън ще се опита да завладее могъщата крепост, вместо да я разруши.
Габорн дочете донесението и отчаяно поклати глава. Радж Атън вършеше диващини. Палдейн му беше платил скъпо. Вестта го възмути.
Последните думи на Палдейн гласяха:
Очевидно Вълчия господар на Индопал се надява да Ви въвлече в този конфликт. Опустошил е северната Ви граница, за да не можете да се върнете на юг със значителни свежи сили. Моля Ви да останете в Хиърдън. Позволете на Ловеца да пропъди това псе.
Габорн нави свитъка и го прибра в джоба си. „Влудяващо е — помисли той. — Да седя тук, на хиляда мили от дома, и да научавам как загиват хората ми дни след като е станало.“
Почти нищо не можеше да направи, за да спре Радж Атън. Но поне новините можеше да получава по-бързо…
Хвърли поглед към вестоносеца — момък с къдрава кафява коса и ясни сини очи. Беше го виждал много пъти в двора. Вгледа се в очите на младежа, а с помощта на Земния взор проникна и през тях, чак до сърцето му. Куриерът беше горд, гордееше се с поста си и с бързата си езда. Беше смел, готов да рискува живота си в служба на своя владетел. Десетина слугинчета из хановете в Мистария си мислеха, че ги обича, защото ги е пощипнал добре и ги е нацелувал още по-добре, но самият той се разкъсваше между любовта на две жени с твърде различни характери.