— Видя ли? — попита той.
Мирима кимна мълчаливо. Вече не можеше да вижда. Очите й се бяха напълнили със сълзи.
— Проклет да си, сега можех да връзвам това около трупа ти.
Боренсон се изсмя — късо и хрипливо.
— Толкова ли за нищо ме нямаш, че не ми каза поне? — Помисли си, че той е трябвало да се бие тук, без тя да види.
— Опитах се да те намеря — обясни Боренсон. — Но на кралския пир те нямаше, нямаше те и на кралските игри. Тази сутрин никой не беше те виждал. А сър Скалбейрн ме призова и настоя битката да е преди залез-слънце. Беше въпрос на чест!
Всъщност наистина никой не я беше видял. Беше се постарала никой да не разбере къде отива.
— Можеше да изчакаш. По-малко ли ме обичаш от собствената си чест?
Досега не му беше говорила за обич. Габорн бе уговорил брака им и тя се бе съгласила. Не беше познавала Боренсон и седмица. Но въпреки всичко се бе омъжила за него и въпреки краткото време заедно знаеше, че е влюбена. Искаше Боренсон да признае същото.
— Разбира се, че не — каза той. — Но какво е един живот без чест? Ти изобщо нямаше да ме заобичаш, ако бях по-малко мъж.
Боренсон погледна над рамото й и Мирима се обърна да види какво гледа. Оказа се Конесестра Конал — носеше лъка и колчана й. Боренсон се усмихна на коневладетелката.
— Милейди — каза Конесестра Конал. — Изтървахте си тези неща.
Мирима ги взе в една ръка.
— Ерин Конал, добра среща! — поздрави Боренсон. — Не бях чул, че си тук.
— Дойдох вчера — каза Конесестра Конал. — И нямах никакво по-интересно занимание, освен да гледам гниещата глава на халата, която довлече на съмване.
— Двамата сте се срещали? — попита Мирима.
— Един-два пъти — колебливо отвърна Боренсон. — Старият крал Ордън беше приятел на майка й, така че се отбивахме в палата й на път през Флийдс.
— Радвам се, че те виждам — каза Ерин и сведе глава като свенлива дама.
Това никак не се хареса на Мирима. Никак не й харесваше мисълта, че двамата се познават и че Конал е привлечена от мъжа й. Затова го попита грубо:
— Знаеш ли, че иска бебета от теб?
Боренсон изсумтя изненадано и лицето му почервеня.
— Ааа… ами разбира се, че ще иска да ми има децата. Коя коневладетелка няма да иска? — Говореше като на тълпа приятели на чашка. После замълча, сякаш усетил, че е избързал с отговора, и добави на шега: — Но, разбира се, ние с теб няма да й дадем скъпите си дечица, нали, миличко?
Мирима се усмихна със стиснати устни.
Върховният маршал
Боренсон се извърна настрана, съжалил, че няма как да избяга от жена си. Не посмя да я попита нито какво прави с този лък, нито защо е с Ерин Конал.
За щастие, налагаше се да си разчисти нещата от полето за следващия двубой, така че отиде при коня си и го поведе заедно с двете жени към Върховния маршал.
Върховният маршал беше потънал в тих разговор с принца. Но Боренсон, разбира се имаше два дара на слух, така че хвана края му.
— Кажи на баща си да задържи проклетите си пари — шепнеше Върховният маршал. — Армиите ми няма да зимуват в Кроудън, ако това момче наистина е Земния крал. Ще ги пратя където потрябва.
— Разбира се, разбира се — отвърна с почти умолителен тон Селинор. После вдигна очи и видя, че Боренсон идва към тях.
Боренсон се усмихна и извика:
— Принц Селинор, сър Скалбейрн, позволете да ви представя жена си.
Върховният маршал кимна за поздрав, а принц Селинор само огледа одобрително Мирима от главата до петите.
— Отивам да си взема коня — каза Селинор и се обърна. Докато минаваше, Боренсон подуши силната миризма на алкохол, лъхаща от него. Селинор тръгна през тълпата към северния край на арената.
— За какво беше всичко това? — попита Боренсон Върховния маршал. Гледаше го в лицето. Скалбейрн се извисяваше над него като мечок. — Каква беше тая приказка за зимуване в Кроудън?
Върховният маршал го изгледа продължително, сякаш преценяваше колко да му каже. Явно това, което имаше да каже, не беше нещо, което кралят на Южен Кроудън Андърс държеше да се разчуе. Но Върховният маршал беше корав мъж и като че ли не го интересуваше какъв ефект ще имат думите му.