Въпросът стъписа Боренсон, защото смяташе, че мъжът вече се е убедил. Но със закъснение осъзна, че Върховният маршал се бе убедил само, че Боренсон вярва, че Габорн е Земния крал.
— Да, аз съм — заяви Габорн.
Върховният маршал каза:
— Разправят, че Ерден Геборен гледал в сърцата на хората и назовавал някои от тях за свои бранители. Ако притежавате тази сила, тогава ви моля, вгледайте се в сърцето ми и ме Изберете, защото бих служил на Земния крал с живота си. Водя със себе си Праведната орда на Свободните рицари на честта, хиляди воини, които ще се сражават редом с мен.
Той извади меча си и пристъпи към кралската маса, после коленичи, заби острието в пода и положи длани на дръжката.
Боренсон за миг се стъписа. Никой не си позволяваше публично да поиска тази чест от Земния крал. Но Габорн като че ли не се стресна от грубата безцеремонност на Върховния маршал.
Около кралските маси лордовете започнаха да мърморят стъписани. Някои поставиха под въпрос доброто възпитание на сър Скалбейрн, но Върховният маршал беше прочут воин, един от най-великите в цял Роуфхейвън, и те знаеха, че той може да доведе десетките си хиляди бойци да подсилят армиите на Земния крал. А това щеше да е огромна придобивка. Тъй че никой не посмя да го упрекне открито.
Нещо повече, никой Върховен маршал никога не беше предлагал верността си на един крал.
Досега.
Габорн се наведе над масата, поставил ръцете си от двете страни на сребърното си блюдо, и се взря продължително и твърдо в очите на Върховния маршал.
Върховният маршал Скалбейрн също се втренчи в него.
Лицето на Габорн се изопна както всеки път, когато извършваше Избора. Взря се дълбоко в очите на Върховния маршал и вдигна лявата си ръка, сякаш готов да изпълни церемонията.
След което пусна ръката си и го изгледа потресен и разтреперан.
— Вън! — каза Габорн с пребледняло лице. — Вън, ти, скверно същество! Вън от замъка ми! Вън от земите ми!
Потресен, Боренсон си спомни хората, които Габорн беше Избрал през последната седмица: бедняците, глупците и стариците, които една кама не можеха да извадят в своя защита, камо ли меч.
Сега един от най-великите воини на века бе коленичил пред него, а Габорн го отхвърляше!
Върховният маршал се усмихна в таен триумф.
— Но защо, милорд? — попита той. — Защо ще ме гоните?
— Трябва ли да го изрека? — попита Габорн. — Виждам вината ти, написана в сърцето. Трябва ли да я изрека за твой вечен срам?
— Моля ви, направете го — отговори Върховният маршал. — Назовете моя грях и ще знам, че сте Земния крал.
— Не, няма да го назова — кипна Габорн, сякаш самата представа за видяното будеше погнусата му. — Тук има жени и ние сме на пир. Няма да го назова сега… нито никога. Но отказвам службата ти. Вън.
— Само истинският Земен крал би разбрал, че съм недостоен да живея — каза Върховният маршал, — и само един истински благородник би отказал да назове греха ми. Предложението ми все още е в сила. Предлагам ви службата си.
— Аз я отхвърлям — отговори Габорн.
— Щом не мога да живея в служба на вас — заяви Скалбейрн, — тогава ще умра в служба на вас.
— Така може би е най-добре — каза Габорн.
Върховният маршал Скалбейрн стана и прибра меча си в ножницата.
— Вие, разбира се, знаете, че Радж Атън се придвижва на юг, към сърцето на родната ви Мистария. Ще трябва да му се противопоставите, и то скоро. Вашите врагове биха искали да видят поражението ви.
— Знам — каза Габорн.
— Праведната орда се движи на юг. Ще се сражавам редом с тях, въпреки че ме мразите.
Когато Върховният маршал се обърна, за да напусне Хиърдън, в залата се бе възцарила гробна тишина.
Боренсон забеляза изражението на принц Селинор. Принцът беше килнал глава на една страна и беше изгледал с преценяващ поглед целия спектакъл.
И забеляза също така, че младият принц не посмя да предложи меча си.
Зелената жена
Ейвран летеше, без да спира да се озърта назад. Взираше се в далечината към крепостта и към зверомайстора Бранд за какъвто и да било признак, че нещата са се променили. Очакваше да види дим от горящите сгради или да чуе съдбовния гръм.
Но крепостта блестеше на утринното слънце, белият камък на кулите й просветваше както винаги, докато не се смали пред очите й и няколкото й високи кули не се превърнаха в бледо петънце на хоризонта. После бе погълната напълно от вдигащите се от низините облаци. Дори Ейвран да имаше очите на далекогледец, щеше да изгуби замъка сред мъглата.