Той заотстъпва предпазливо, за да не привлече отново вниманието на зелената жена, след което скочи болезнено към убития граак.
— Не, аз ще го направя — спря го момичето. — Тя трябва да ме приеме за своя господарка.
Избърза покрай него и заобиколи гущера. Очите й изглеждаха пусти от скръб, когато го погледна. После се наведе и издърпа кучешкия труп от челюстите му. Не беше лесно. Вълкодавът беше грамадно куче, трябваше да има поне сто фунта. Въпреки това момичето го надигна с лекота.
„Какъв глупак съм — помисли Роланд. — Това момиче е небесен ездач, с поне един дар на мускул. Въпреки малкия си ръст е по-силна от мен. Мислех си, че я спасявам, а ето, че детето спаси мен.“
Тя пусна кучето в краката на зелената жена и прошепна:
— Кръв. За теб.
Зелената жена подуши кучето, после започна да ближе козината му. Когато сякаш се увери, че никой няма да издърпа плячката, заби зъби в трупа и започна да го разкъсва.
— Добро момиче — каза детето. — Много добро.
Зелената жена вдигна очи към детето. Кръв капеше от устата й, докато повтаряше:
— Добро момиче.
— И си умна — каза детето.
После посочи гърдите си и прошепна: „Ейвран, Ейвран“. Зелената жена повтори името й. После посочи Роланд и той каза своето име. Барон Пол се приближи и също каза своето. Тогава Ейвран посочи към зелената жена.
Зелената жена спря да яде и я зяпна тъпо.
Скъпоценният камък
Сълзи на гняв и болка заплашваха да заслепят Ейвран, докато работеше — гняв и болка от това, че вижда граака си мъртъв. Не искаше да изглежда дете, не искаше да се държи като дете. Но разбра, че е невъзможно да се прави на безразлична.
Затова, след като Роланд и барон Пол се представиха, тя се залови с раната на Роланд — движеше се сковано като в сън. Падането на зелената жена от небето, потресът от това, че вижда Кожоврат мъртъв, ужасиите, които знаеше, че са се случили в замъка Хейбърд, всичко това я беше зашеметило и я караше да се чувства като пребита. Искаше й се да запищи.
Но тя прехапа устна и продължи работата си.
Знаеше, че раната на китката на Роланд ще жили като оса, докато я промива. Раната беше дълбока, раздрана и кървеше силно. Тя отиде до кладенеца до къщата, извади вода и проми раната. Той потисна вика си, а зелената жена се приближи алчно, като куче, молещо за огризки.
— Не — предупреди Ейвран зелената жена. — Този не е за тебе. — Барон Пол разтърси заканително брадвата и зелената жена се отдръпна.
Роланд се изсмя окаяно.
— Благодаря, чеденце, че не ме даде за храна на домашната си любимка. — Ейвран тъкмо беше привършила с промивката. От раната потече кръв и тя отпра парче от ризата на Роланд и го превърза.
— Не ми е любимка — възрази Ейвран. Мъчеше се да сдържи собствената си болка.
— Опитай се да го кажеш на нея — изпръхтя барон Пол. — Само след половин час ще заскимти за теб и ще се опита да се напъха в леглото ти.
Ейвран знаеше, че са прави. Зелената жена я беше приела, беше я приела от мига, в който се беше събудила и бе видяла Ейвран коленичила над нея. В това отношение приличаше на малко, новоизлюпено грааче. Но само защото баронът беше прав още не означаваше, че трябва да й харесва. В края на краищата той беше тъпакът, убил Кожоврат.
„Зелената жена си мисли, че съм майка й“ — осъзна Ейвран и поклати глава. Не знаеше какво да прави с нея.
— Ти ли призова това същество? — попита барон Пол.
— Да съм я призовала? — удиви се Ейвран.
— Добре де, все пак не е естествено същество, нали? — каза барон Пол и хвърли предпазлив поглед към зелената жена. — Не съм и чувал за такова нещо. Значи някой трябва да я е призовал.
Ейвран сви рамене. Въпросът на барон Пол беше извън възможностите й. От магия не отбираше нищо, освен това, което човек можеше да чуе от някой странстващ вещер. В цитаделата Хейбърд не търпяха много хора с магическа сила.
— Това ще да е зеленото на огъня — каза Роланд. — Пламъците могат да бъдат зелени. Ти имаш ли сила над огъня?
Зелената жена се надигна, отиде при Кожоврат и почна да го ръфа. Ейвран потръпна и извърна очи.
— Не — отговори тя механично. — Понякога паля огъня в огнището на гнездото ни. Нищо друго не мога. Не съм огнетъкачка.