— Да, два пъти — излъга Ейвран. Беше гледала картите, беше запомнила наизуст разположението на местността. Но никога не беше летяла по-далече от Флийдс.
Мъжете се спогледаха многозначително. Можеха да я използват за водач.
— Не става, имаме само два коня — заяви Роланд. — Ще те оставим някъде на безопасно.
— Мога да яздя с теб — каза Ейвран на Роланд. Заради корема на барон Пол за нея нямаше да има място на коня му. — Малка съм, но имам дар на сила и на жизненост. Ако конят ти се умори, мога да сляза и да тичам.
Знаеше, че това е важно. Искаше да стигне до Хиърдън; изпитваше някакъв неясен и необясним копнеж да направи точно това. Съобщението й до Палдейн беше важно, но собствената й нужда бе още по-настоятелна. Цялото й тяло трепереше от желание. Всъщност тя знаеше почти точно къде иска да отиде. Затвори очи и си припомни картите: точно по средата на Хиърдън, на деветстотин мили оттук, отвъд Дъркински хълмове. В замък Силвареста. Там блестеше нещо, наподобяващо зелен скъпоценен камък.
— Имаш ли близки в Хиърдън? — попита барон Пол.
— Не — призна тя. — Не съвсем. — Беше важно да отиде там.
— Тогава защо си толкова решена да отидеш? — попита я Роланд.
Ейвран знаеше, че понеже е малка, понеже е дете, другите очакват от нея да се държи като дете, склонно към капризи и неразумни прищевки. Но тя не беше като останалите деца; никога не бе била като тях. Бранд беше казвал, че я е избрал между всички сираци в Мистария, защото като погледнал в очите й, видял там старица. През краткия си живот тя бе преживяла повече от другите.
— Защото там щях да отида — излъга тя, — след като предадях съобщението на херцог Палдейн. Моят майстор Бранд има сестра в замък Силвареста. Той се надяваше, че тя ще ме приеме. Даде ми писмо до нея и пари за храна. — Потупа кесията на колана си и тя звънна.
Роланд не поиска да види писмото. Думи, надраскани на хартия, явно бяха извън възможностите му. А барон Пол беше мързелив човек. Не му се занимаваше с четене на писма. Ейвран се надяваше, че с примамката с парите може да ги хване.
— А домашната ти любимка? — попита барон Пол и кимна многозначително към зелената жена. — Мислиш ли, че ще тръгне след нас?
— Ще я оставим тук — отвърна Ейвран, въпреки че нещо отвътре й подшушна, че няма да се получи. Ами ако барон Пол се окажеше прав? Ако Силите бяха призовали това същество точно за нея? Щеше да е загуба да го остави, може би дори опасно. Все пак не виждаше как биха могли да вземат съществото с тях.
Барон Пол се замисли, после заяви с нетърпящ възражение тон:
— Не смеем да те вземем толкова надалече. Ще те оставя някъде на сигурно, на север от Карис, ако искаш. Имам една братовчедка в едно градче на север оттам. Тя може да те подслони у тях.
Ейвран беше свикнала да се разправя с лордове. Те често се оказваха неразсъдливи и никога не обичаха да им казват, че грешат. Тонът на барон Пол й подсказа, че не може да очаква от него нещо по-добро.
Но в сърцето си се закле: „Ако ме оставите, ще тичам след вас, ако трябва, и ще ви следвам на всяка крачка.“
Изтича да доведе петнистата кобила на Роланд и кафявия жребец на барон Пол и тримата се приготвиха за път. Слънцето почти беше залязло, но собственикът на схлупената къщурка още не се беше прибрал.
Барон Пол откъсна няколко круши и ябълки от градината, после измъкна няколко репи и лук от зеленчуковата леха зад къщата. Пред къщата важно се поклащаха няколко проскубани гъски, но той ги остави на мира.
Ейвран се зачуди кой ли може да живее тук. Някой стар дървар, реши тя, защото овощната градина беше твърде малка, за да осигури прехраната дори на сам човек, а хълмовете наоколо бяха гористи. Зачуди се какво ли щеше да си помисли, като завари кучето си мъртво и един граак да лежи до него в задния двор. Отвори кесията, която й бе дал Бранд, и видя, че е пълна не само със северняшки монети, но и с няколко златни пръстена от онези, които обикновено носеха търговците от Индопал. Пръстените бяха с точно тегло като монетите и бяха ударени със символите на Мъятин, но можеха да се носят на пръсти или на верижка на шията и затова не можеха да се губят толкова лесно като северняшките монети.
Все един сребърник и го постави върху тялото на кучето.
После седна пред Роланд на коня му и тримата поеха по виещия се път към планините Брейс.
Зелената жена все още се хранеше с трупа на Кожоврат. Дори не вдигна глава, само хвърли незаинтересован поглед след Ейвран.