След около миля пътят почна да се изкачва по хълмовете и стана стръмен. Гората беше пожълтяла. По-нависоко започнаха да се мяркат и борове.
Пътят постепенно се превърна в тясна пътека, минаваща през брулени от ветровете хълмове. На някои места се бяха свлекли големи канари и почти го преграждаха. Допреди десетина години пътят беше поддържан добре, но разбойниците по тези хълмове бяха толкова нагъсто, че кралските хора го бяха зарязали.
Беше почти един час след залез-слънце, а Бесахан беше яздил здраво целия следобед, за да догони и залови кралските пратеници. Но конят му бе изгубил подкова в горите и той трябваше да спре и да му сложи друга, което го забави почти цял час.
Откри граака край пътя почти случайно. Край една селска къща до пътя стоеше дебела жена с очукан фенер и гледаше втренчено гущера в овощната си градина. Фенерът беше заслонен с тъмносин глинен капак и не пускаше достатъчно светлина. В тъмното жената взе че сбърка Бесахан с някой друг.
— Ей, Коуби, ти ли си бре?
Бесахан владееше доста ограничено езика на Роуфхейвън. Не искаше тя да чуе акцента му, затова си замълча.
— Някой е убил тоя граак тук, до къщата ми. Пръснал му главата. Има дири от два коня. Ти ли го направи това?
Бесахан поклати глава.
— А проклетото чудовище е убило и кучето ми. — Дебелата жена поклати глава. Беше дърта, с проскубана коса и мазна престилка. Бесахан беше взел дарове от две кучета. Без усилие подуши лугавия сапун по нея дори от петдесет крачки. Мръсна жена, която переше дрехите на други.
— Който и да го е убил, добро не ми е направил — замърмори старицата. — Да ми бяха рекли: „Кити, щеш ли да го утрепеме това чудовище тука, в задния ти двор“, щях да им река: „Нее. Я да ме оставите на мира. Като го утрепете, това ще ми върне ли псето… а и гъските ми можете да оставите на мира.“ Но някой да ме е чул? Неее!
Мнението на Бесахан за старицата се развали още повече. Не само че беше дебела и мазна, ами много говореше и мислеше малко.
— Е — попита го тя, — не щеш ли ми помогна да се отърва от него? Тая леш само ще докара вълците. Че то май някой вече е бил тук. Цялата е раздрана.
Бесахан погледна нагоре по пътя. Вестоносците, изглежда, бяха минали оттук към планините, в тъмното. Но нощта падаше и той се зачуди дали ще рискуват нощем да вървят по планинските пътеки. Можеше да са спрели на бивак някъде наблизо — в овощната градина или горе на някой от хълмовете.
А идваше дъжд. Той го надуши във вятъра. Щеше да е трудно да ги проследи по миризмата.
Той подкара коня си към старата жена. Тя го изгледа изпод качулката си и изведнъж се сепна.
— Ей, ама ти не си Коуби!
— Не съм — отвърна Бесахан. — Не съм Коуби. Казвам се Бесахан.
— Че какво правиш тук? — попита тя и уплашено отстъпи назад.
— Търся хора, които убили граак — отвърна Бесахан.
— Че за к’во? — настоя старицата. Бесахан подкара коня си по-близо. — Бесахан? — попита тя изведнъж уплашена. — Що за име е това?
Явно не беше видяла двамата мъже и нямаше други ценни сведения, които да измъкне от нея. Затова той й каза истината.
— Не е име. По-скоро е титла. В моята страна името ми значи „Ловец на хора“.
Старицата сложи ръка на устата си, за да не извика.
Бесахан се наведе, хвана я за косата и извади с лявата си ръка кивара, дългия нож на убийците от Индопал.
Замахна силно, така че ножът мина през кокала и тялото на старицата се срина в тревата в краката на коня. Отряза едното й ухо и пусна главата до тялото.
Старицата умря, без да извика.
Бесахан прибра ухото в кесията си, после скочи от коня и вдигна фенера. Изтри оръжието си и обиколи трупа на граака. Улови миризмата на млад мъж в памучна риза и на стар мъж, чиято пот миришеше по-скоро на глиган. Тия северняци прекаляваха със сиренето и с ейла. Самата им кожа вонеше на прокиснало мляко. И бяха мръсни на всичко отгоре.
Но той подуши и още нещо… мирис на момиче на врата на граака. Този граак не беше див! Вдигна фенера и видя излъсканите люспи по врата му, там където млади крака се бяха впивали под раменете на звяра. Небесен ездач беше яздил тоя звяр!
Тъй, значи тя беше тръгнала с кралските пратеници!
Дирите от копитата край трупа на граака показваха, че два коня наистина са тръгнали на север.
Бесахан духна пламъчето и остави фенера на земята. Дано някой не намереше тялото на старицата до заранта.