Погледна нагоре. През дрипавата дупка между облаците се показаха звезди, грейнали като диаманти в чистото небе.
Красива нощ, съвсем леко прохладна. В такава нощ, у дома, той щеше да вземе две момичета в стаята си, за да го стоплят. Много дълго беше преживял без жена.
Той разтърси дългата си черна коса и задуши във въздуха.
Подуши нещо странно, нещо: каквото не беше помирисвал никога. Като току-що разорана земя или като мъх… но по-сладко.
„Защото съм в северна гора — напомни си той, — далече от дома. Разбира се, тук има дървета, каквито никога не съм помирисвал.“
И все пак нещо го обезпокои. Надушваше въздуха, вкусваше миризмата, но не можеше да установи източника на самата миризма. Сякаш някакво странно животно беше минало оттук.
Метна се на коня си и препусна в нощта.
Лъскави камъчета
Йоме и Габорн стояха на върха на кралската цитадела и гледаха към полята под замък Силвареста. Беше последната вечер на Хостенфест и пирът беше свършил, въпреки че Габорн не беше хапнал и залък през целия ден. Сега, по традиция, бе време за песен.
Защото от хиляда или повече години, краят на Хостенфест се отпразнуваше с песен, когато се съберяха край огнището и хвърляха в огъня шепи дъхави сухи листа и листенца от цветя — роза и жасмин, лавандула и мента.
Тогава всички запяваха заедно, с надежда за новия крал.
Двеста хиляди шатри и павилиони покриваха полята пред замъка и всички светеха от запалените фенери, така че сияещата отвътре светлина ги правеше да блестят в злато и сребро, яркосиньо и бляскаво зелено. Нещо повече, хората на Хиърдън стояха пред шатрите си, вдигнали високо малки светилници. Аромат на цветя изпълваше въздуха, а светлината на светилниците озаряваше лицата им.
Всякакви хора стояха на това поле: лордове и дами в пищните си одежди, хиляди и хиляди дрипави селяци, схолари и глупци, менестрели и труженици, курви и лечители, търговци и ловци. Болните, здравите, куците, берящите душа. Удивените, радостните, скептичните, искрено вярващите, ужасените.
Хората бяха замаяни, със замъглени погледи. Беше последният ден на Хостенфест, празненството в чест на Земния крал. Хората празнуваха, макар че в празника им се долавяше и нотка на страх.
И те запяха в един глас древния химн:
Когато хората запяха, Йоме се загледа надолу в почуда, защото освен пъстро-млечната светлина, струяща от павилионите и светилниците около замъка, в рова засия странна сапфирена светлина.
Огромните есетри плуваха и рисуваха руни на закрила около замъка, сякаш и те предлагаха подкрепата си за Земния крал.
Когато песента свърши, по стените на замък Силвареста и из цялото огромно множество гръмко засвириха тръби. Стотици хиляди гласове се сляха в един вик: „Слава, слава на новия Земен крал! Слава на Земния крал!“
Гласовете отекнаха над хълмовете и многократно се повториха от стените на замъка. Мъже, жени и деца вдигнаха стиснати юмруци и викаха, изпълнени с възторг и удивление. Животните заскачаха лудешки, подплашени от виковете, и затичаха през биваците. Тълпа от поне петстотин хиляди души се затича напред, за да коленичи пред Габорн. Викаха мъже и плачеха жени, роговете свиреха пронизително. По стените на замъка момчета буйно развяваха знамената на Силвареста.
Йоме никога не си беше представяла, че може да има такъв шум и такова бурно вълнение. По гърба й полазиха мразовити тръпки.
„Това е само началото — помисли тя. — Хората помнят легендите. Всеки мъж, жена, дете, който иска да живее, знае, че трябва да служи на Земния крал, да си спечели неговата закрила. Милиони и милиони хора се стичат насам. Целият свят ще се събере тук.“
И така, Габорн Вал Ордън стоеше на стените на замък Силвареста, изпълнен с триумф.
Йоме го погледна, за да види реакцията му. Габорн стоеше вцепенен и се взираше на юг, вслушан сякаш в някоя далечна тръба.